О, мои уши и мустаци! Къде са ми белите ръкавици?

Имате понякога едни такива познати, наблягам на познати, понеже такива рядко успяват да ви станат чак приятели; та тези познати са толкова тънкообидни, позитивното им отношение към вас е толкова крехко и толкова са обсебени от търсенето на телета там, където не им е мястото, че единственият начин да продължите да си общувате с тях (което си е жив мазохизъм), е да стъпвате на пръсти и да ги пипате с кадифени ръкавици. За предпочитане бели.

Аз, като един отявлено наивен и вярващ в доброто у хората човек, винаги правя неимоверни усилия да поддържам добри отношения с такива познати. Явно ми иде отвътре да го играя мъченица/мазохистка в някои отношения. А запазването на интереса ми към тях е наложено от волята, с цената на много несвойствено за мен поведение като прехапване на езика и биене през пръстите. Докато в един момент ми писне и тегля една голяма, тлъста и сочна и зачеркна въпросния индивид от всякаквите контакти, които сме имали. Пък той, ако иска – да го приема навътре.

Отличителна черта на всички тези, за които говоря, е че са Нарциси. Не отделни, единични нарциси, а цяло поле с нарциси – всеки един от тях. Обичат себе си повече от всичко на света, далеч отвъд здравословния егоизъм (за който смятам да пиша някой друг път), а останалите участници в същия този свят са просто някакви незабележими притурки или в нередки случаи – дразнители. Фокусът им се мести непрекъснато и когато вие попаднете в него, само от вас зависи колко дълго ще се задържи върху вас. Ако успеете да предизвикате интерес, а това става със системно величаене на нарциса, съгласяване или поне не спорене с него и… пипане с бели ръкавици, разбира се, та ако успеете да издържите да правите всичко това, ще може да се отъркате в звездния прах, ръсещ се след въпросния нарцис.

Освен това, тези хора непрекъснато сами си търсят конфликти. Ще им се да са толкова велики, че някой непрекъснато да крои черни заговори срещу тях. Намират провокации и приказки, казани накриво, дори и в най-безобидните неща като невинни, бели агънца, например. Ти им кажеш „Добър ден!“, а те те питат – „Какво имаш предвид?“ /:) Именно заради това се налага, ако искате да не си разваляте отношнията, да си носите непрекъснато белите ръкавици.

Да, обаче всичко това уморява. Психически. Общуването с такива хора мен лично доста ме  натоварва, понеже вярвам, че в тях, там някъде дълбоко, се крие един човек, нуждаещ се от внимание, и решавам точно аз да му дам това внимание. Не онова, подлизурското, което всички им оказват, а онова другото, което е към ядрото на същността им, от което самите те се боят и прикриват с фалшиво лустро. Само че, докато се опитвате да убедите някого в добрите си намерения, докато той всячески се съмнява в тях, трябва да си носите кадифените ръкавички и да пипате много внимателно с тях. Понеже тези трудни за общуване хора са като диви зайци – á сте настъпили суха клечка, á са се скрили в храсталака. А да спечелите доверието им отново е труден и мъчителен процес, който не винаги си струва усилията.

Въобще, сигурна съм че повечето от вас въобще и не се затормозват с подобни хора. И правилно. Аз, както неведнъж е доказано, съм мазохистка и го правя. Е, докато ми писне. След което за броени минути превръщам ухажвания нарцис в най-големия си враг ):) И така, докато си намеря нов обект, който да се пипа с бели ръкавици…

[wp:svejo-net]

[twitter-button]