Не, не съм станала нито данъчен инспектор, нито укривам данъци. Добре де, малко. Но има един, който категорично отказвам да плащам – това е данък „обществено мнение“. Въобще не ме интересува кой какво щял да си помисли, ако аз направя еди-какво си или изглеждам еди-как си. Даже напротив, обичам да провокирам хората, за да им гледам предвидимите закостенели реакции. Къде минава тънката граница между все пак приемливото и напълно неприемливото поведение? Ясно е, че това зависи от съответното общество като цяло, както и от разкрепостеността на отделните негови индивиди в частност.
Вече няколко пъти ми се случва разни хора да ми казват, че нямат куража да кажат или покажат нещо публично и за това ми се възхищават, че аз смея да го правя. Или просто тихо и потайно си воайорстват с неизказано одобрение, за което разбирам след години. Тесногръдието ли е това, което ги спира да се изявят сами или пазенето на ценен имидж, или просто страхът да не ги помислят за откровени простаци? И дори не винаги става дума за демонстриране на срамни лични предпочитания, понякога е за показване на някакъв талант, хоби или лични постижения. Не говоря за затворените хора, които по принцип не са склонни да споделят за себе си неща, разкриващи ги пред другите. Говоря за тези, които имат желание, но по някаква причина не им стиска да го направят. Или го правят скрити зад други самоличности. Всъщност – като мен дълго време и донякъде все още, но вече доста хора знаят коя съм истинската аз.
Това вечно съобразяване с „какво ще кажат“ или дори още по-абсурдното – „какво ще си помислят хората“, орязва сериозна доза пикантерия от ежедневното общуване. В същото време осакатява образа на хората, с който те се представят пред света. Той се явява непълен и понякога даже неверен. Често пъти те имат две или повече превъплъщения, като едното пазят чисто и представително за пред познатите, разкриващо ги като хора спокойни, уравновесени, мъдри и интелигентни, добре възпитани и принципни християни, а другото е скришно и омърсено от най-изконната им същност, но в него те всъщност показват истинското си лице. Утопия би било да съществува свят, в който всички хора са честни и открити за себе си, но защо поне когато имат желание, да ги спира един остарял предразсъдък? Толкова ли е шокиращо да се приеме, че, съвсем без да е шизофреник, един и същи човек може да е умен, да има милозливо сърце, да плете дантели, да се смее на мръсни вицове и да си пада по застаряващи ученички със силиконови гърди? Защо обществото отказва да приеме, че хората не са само добри или само лоши? Или по-скоро – защо хората се впечатляват толкова от мнението на едно общество, което дели хората на добри и лоши.
Тези хаотични размисли се появиха след едно незначително наглед събитие, което отключи вълна от неочаквана комуникация. След почти година стопанисване на фиктивен и първоначално съвсем измислен профил в социална мрежа, аз пуснах една снимка, обвързваща го със съвсем реален човек. Изведнъж рязко се повиши обратната връзка с хора познати и непознати, като някои от тях половинчато одобриха, а други също толкова половинчато разкритикуваха нещата, които пускам там. Излезе, че когато някой има и лице, то действията му придобиват известна тежест, водеща до някакви последствия. Сега седя и се чудя, дали ако за застарялото ни обществото табутата и клишетата нямаха чак такова значение, реакцията щеше да е друга/никаква?
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
Аз що не си пускам мутрата по мрежата. Така основно хора, които наистина ценят това, което пиша се навъртат наоколо. Е, и тук-там някой заблуден добитък.
Без да го обмислям толкова задълбочено, някак съм нацелил филтъра.
Колкото до „какво ще кажат хората“ – родители, по-добре застреляйте децата си, отколкото да ги зомбирате с тоя лаф.