Неволите на един пишман-фотограф

Може би вече е ясно, че щракането насам-натам с фотоапарата ми е хоби. На моменти се справям добре, понякога обаче ужасно. Имам десетки гигабайти със снимки вече, но от тях стойностните едва ли са много. Лошото е, че когато тръгна да отсейвам и да трия провалите, в един момент се получава така, че над половината много си ги харесвам и не си ги давам.

След като една вечер наскоро за пореден път се издъних с предварителната подготовка, се замислих колко пъти ми се е случвало нещо такова. Тръгвам да снимам по здрач, запитвам се да си взема ли статива или не, като чудесно знам, че ще ми трябва, но незнайно защо решавам да не го взема (а, съвсем знайно е – понеже ме мързи да го мъкна). И след това си чукам главата защо не съм го взела, при положение, че има такива красоти за снимане, а светлината е просто идеална. Сега имам още някой и друг куп с поразмазани шумни снимки без никаква стойност, освен да показвам на непросветените – ето това тук е фонтан, малко трудно се вижда, но това тук е водата, това тук е главата на жената, а, не, чакай, на риба било.

Или пък издънките с батериите – излизам с предварителната нагласа за голямо, дълго и интересно снимане, убедена, че двете батерии са заредени на мах, вадя апарата, включвам – въх, първата на една чертичка само, слагам другата – съвсем празна! Е това си е да се ръпнеш от яд отзад!

С паметливите карти поне вече нямам гафове, но и през това минах. В самото начало на близките ми срещи с дигиталните машинарии, още не носехме с нас лаптоп, няма къде да точим снимките, само една картичка имам, идеята е да записваме на дискове. Хубаво, ама попадаме на някакви некадърници, които първо около час и половина точат една 500 мб карта, след това се оказва, че са стоварили всички снимки на десктопа, без папка, без нищо, така насипно. Пък те се навряли по кюшетата, подпъхнали се под някакви падащи менюта и оня като да ги събере за запис, не може да ги маркира всичките. Така загубихме безвъзвратно 15-20 парчета. Още ме боли сърцето за тях. След това, уж картата вече е празна, а на апарата отчита, че е пълна и всъщност цялото занимание се оказа безмислено. Лекото ми успокоение беше, че поне ще си имам загубените снимки. Да, ама не. После в къщи на компютъра се оказа, че картата си е била съвсем тотално празна. Абе… каръщинкá.

Друго – наглася някой страхотен, невероятен кадър. И в частицата от секундата, когато щраквам, някой идиот решава, че трябва да се изтъпани точно пред обектива. Или пък катерицата, която преди това 3 минути чопли семки насреща ми, решава да излети. Просто класика! А ако опитвам да снимам в движение от колата, 5 пъти ще вкарам в кадъра стълб, въпреки, че ако опитам да снимам точно него, 5 пъти няма да успея. И така полето със слънчогледите минало и заминало.