Изборът на шушумигата

Да останеш анонимен или не? Това е въпросът! Тия дни се засегна моментът с правото ми на личен избор да остана анонимна в мрежата. Или по-точно, аз да реша пред кого да не съм анонимна и пред кого да съм. Разни хора се опитаха да ме убедят, че въобще не съм толкова скришна, колкото си мисля, излизайки ми с лаишки номера, слаби дори и за мен, дето нищо не разбирам от компУтри. Но не успяха. Не съм и толкова наивна, напълно ясно ми е, че ако някой, разполагащ с нужните умения, реши – може да изрови отнякъде коя точно съм аз. Е, ще му отнеме вероятно малко време, но ако си няма друга работа – защо пък не. Само че аз разчитам на това, че случайно прелитащите електрони няма да седнат да се занимават с глупости, а ако решат да се заседят и им стане интересно коя всъщност съм аз, може просто да си поискат и да се запознаем

После другаде срещнах (линкове сега не ми се търсят, ама пак из същото блог-кръгче), намек и гордо блъскане в гърдите, как разбираш ли, те се гордеят, че не са анонимни. Ами лошо няма, въпрос на избор и вкус, нали така? Не разбирам какъв е толкова големият проблем, че някой си не желае да бие тъпана за това как се казва, къде живее, какво куче има, не дай си боже – къде работи или учи… Ами че в реалния живот кое е по-различното? Това, че си ми видял физиономията не означава, че ако желая, няма да запазя анонимността си. Мога да ти наговоря куп измишльотини и ти пак няма да имаш представа коя съм наистина. Въпрос на личен избор. Мой.

В невръстна блогова възраст дори не давах индикация от кой пол съм, пуста параноя! Постепенно се поотпуснах, чат-пат пускам по някоя трохичка, която води по-близо до мен. Просто с течение на времето и редовен шпионаж се уверих, че хората, които не желая да ме четат, наистина не го правят. И въпреки това не смятам напълно да изляза от прикрието си. От гледна точка на някои може би съм прекалено предпазлива в мрежата, от гледна точка на други съм абсолютно безразсъдна, а аз смятам, че държа средата като просто избягвам да си пиша името и други лични данни където и да е, освен ако не е наложително и неизбежно. Не се регистрирам безпричинно навсякъде просто защото ми се е изпречило поле за регистрация пред очите. В тези случаи предпочитам да съм воайорът. Ако някой се опита да ме задължи да се регна, просто го издухва. Това е положението. Такъв е моят избор.

Това, че мрежата сближава хората (уж), че в нея имаме повече приятели отколкото на живо, че прекарваме в нея повече време отколкото извън нея, не означава непременно, че в този виртуален свят не може да съществуват вълци-единаци, социопати и други такива тъмни типове, пожелали да останат в сянка. Не означава и че половината от показалите се на светло всъщност не носят маски и тъмни очила.

В един друг блог пък видях изтипосана най-долу картинка „НЕ на анонимността в интернет!“. Че защо?! Какво е значението всъщност? Така и така не общуваш с реален човек насреща си, а с екрана и клавиатурата, какво значение има дали екранът ще ти напише, че се казва Пенка или Еленка, че е ракетен инженер, въпреки че продава в кварталния магазин, че ще ти покаже снимка на някой си, който изглежда достатъчно достоверно? Аз пък съм „ЗА анонимността в интернет!“ Защото предпочитам да не казвам това, което не искам, вместо да излъжа.

Това е личен блог. Наистина е много личен, особено в някои части. Колко от тези, които не са останали анонимни могат да кажат, че са споделяли в блоговете си такива лични моменти и чувства когато са искали? А не им ли пречи именно това, че не са анонимни? Ако не бях анонимна, блогът нямаше да изглежда по този начин. Половината статии нямаше да ги има или щяха да са здраво цензурирани. Което обезмисля съществуването им. И понеже аз пиша на първо място за себе си, казвам това, което ми е на душата в даден момент, без да се съобразявам кой може да го прочете. И тази свобода на писане ми е дадена именно от анонимността. Пък вие ми развивайте каквито теории си искате. Това е моят избор. Ако той е пречка да вляза в някаква карта или кръг или където и да е – не ми пука, аз не губя нищо от това. Печеля, че ще продължавам да пиша както до сега. Без притесненията на моррт. Ако на някого му е приятно и интересно да ме чете – добре дошъл. Ако му е тъпо – прав му път. Този блог няма да умре само заради това, че няма читатели, ще умре когато аз реша да го убия

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!