Знаеше, че времето лекува. Поне така казваха всички. Всъщност, би трябвало да е така, уж беше изпитана рецепта. Рано или късно спомените трябаше да избледнеят, болката да отшуми, празнината да се запълни или просто да отстъпи мястото си. За известно време дори вярваше, че точно това се случва. До днес. Нещо се случи днес, уж нищо конкретно, но все пак беше важно, даже повратно. Или по-скоро възвратно.
Разбра, че нищо не се е променило. Всичко си беше там, само беше грижливо затрупано с мъртви листа. Мършата на старите чувства все така лежеше отдолу. Но днес, днес духна вятър и разпиля листата, оголвайки грозната гледка. Непоносима смрад се разля навсякъде, насълзи очите отново. Обзе всичко наоколо, най-вече душата. Имаше ли душа всъщност? Или бяха останали само дрипи…
Наля си поредната чаша. Въпреки, че нямаше от кого, криеше бутилката в шкафа с домакинска химия – старите навици трудно умират. Дори понякога си мечтаеше уж неволно да сбърка бутилката и да се свърши. Всъщност, съзнателно или не, непрекъснато се стремеше към това. Вършеше все по-неразумни неща, искаше да живее на ръба с тайната надежда да падне от него. Безразсъдството, непукизмът и мазохизмът бяха станали движещите сили. Това правеше животът да изглежда интересен отстрани, но в дейтвителност минаваше като в мъгла. Все по-рядко съзнаваше ясно къде се намира и защо е там. Просто съществуваше.
А краят все не идваше.
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
Гуш
днес една …приятелка ми каза:
“ …деба и тъпата книга
ама много е куха“
Но поне доказва, че и ти си човек.