Напред, науката е слънце!

Тръгнахме унили – след последния път имаше смяна на ръководството и в катедрата, и в организацията на конференцията. За пръв път се налагаше да стигнем навреме за откриването, а не 2-3 часа след него. За това е напълно обяснимо как настроението ескалира, когато се разбра, че все пак ще спрем на задължителните при тези наши пътувания отбивки.

Отпътувахме нечовешки рано – в 6 сутринта. Но повечето научни елементи са по над 60 годишни и имат проблем със съня, така че желанието им да не скучаят, въртейки се сутрин в леглото, е разбираемо. В 8 ч. се спира за кафе – винаги на едно и също място. В 10:30 – следваща спирка на дежурното капанче за обяд. Мислите, че е прекалено рано ли? Все пак са минали 5 часа откак сме станали, напълно нормално е да е време за обяд. А щом е обяд – значи е станало ракиено време. Опасно кристална логика, нали? Така се напоръчват ракии, мастики, водки, че и с бира за разредител. 12 часа – време е да ставаме. Настроението е значително повишено, разказват се вицове, чуват се смях и закачки, а доайенът на групата, вечният доцент Х, известен със своята галантност, небрежно изпуска думичката п..ка 😯  и не става въпрос за птица. Вече всички единодушно считат, че всъщност изнасянето на доклади е някаква странична дейност с второстепенно значение, която само пречи на платената разходка, на която сме тръгнали. Дали не можем да го скипнем?

Все пак решаваме да отбием номера възможно най-правдоподобно. Има секретар, има протокол, четем доклади. Или поне заглавията им. Има и гвоздей на годината – една „учéнка“ от Бургас, попаднала в нашата секция, изнесе доклад на тема „Как парниковите газове влияят върху прирастта на населението в света?“ (да, прирастТа беше натъртено на няколко места). В крайна сметка излезе, че колкото повече нараства парниковият ефект, толкова повече се множи населението. :-?? Явно защото решава да се натакова като за последно. Или както предложи един колега, следващият доклад на госпожата да бъде на тема „Как слънчевите очила влияят върху потреблението на сладоледа?“. В предварителната програма имаше обявен и доклад на тема „Сутиен – противогаз“, но за жалост късно разбрахме за него и не можахме да чуем за тази революционна модификация на шапката за близнаци.

Та след тази забава и след породените у гостите софиянци страхове, че рибата в Черно море е отровна и как сега те ще си пият бирата с цаца на плажа, всички насочихме мислите си към основната част на конференцията – безплатния коктейл! Събитието, което осмисля живота на тези ерозирали от годините „нáучни“ работници. Защото е очевидно, че те живеят цяла година в очакване на това чудо на науката – коктейлът и съпътстващата го научната конференция!

Слад кратка, но приятна разходка, през която осиновихме едно куче-торпедо и срещнахме бебета-жабки, тръгнали на грандиозен поход, изливащи се на талази под краката ни, започнахме тактическата подготовка за коктейла. Вие се смеете, но това си е цяла военна операция. След като всичките ни мъже в даден момент от живота си са били шапкари, е съвсем нормално, че предварително имаше изготвен боен план за действия. Аз и още една-две колежки бяхме авангарда – отидохме половин час преди обявеното начало, за да завземем две маси за целия взвод от 10 души. Докато пристигне основната част обаче, бяхме подло превзети изотвътре! Лудият професор от Геофизичния институт на БАН се присламчи към нас, омая ни с невероятните си теории за значимостта на българите, чиято задача, дадена свише, е да помагат за еволюцията на всички останали народи, след което довлече и настани на наша територия враговете. А ние позорно свихме знамената и задниците си, за да се съберем всички.

Напрежението нарастваше. Виждали ли сте група гладни учени, наобиколили с блеснали погледи маса с храна? А как скакалци опустошават реколта виждали ли сте? И да не сте – същото е! За да не останем капо накрая, задачите бяха предварително разпределени – таранът на групата трябваше да осигури достъп до основната цел – склада с провизии (масата с хапките) и да гарантира вземането му на абордаж, който щяха да осъществят останалите шапкари. Следваше бункероване (зареждане на кораба със смазочни материали и гориво) и всичко това се повтаря при всяко свършване на мунициите до изчерпване на складовите наличности.

Мислите си, че сухите учени не знаят как да се забавляват ли? Жестоко се лъжете! Младите (научни) работнички се бяха подкъсили, впили и всъщност някои от тях не скриваха почти нищо от себе си. Вихреха се бесни танци, песни и пляски. Отрудените възрастни „учéни“ плакнеха очи, с ръце пълни със сочни и млади женски тела. Как някой от тях не получи инфаркт на дансинга е цяло чудо. Втрещяваща гледка е как каймакът на българската наука, начело с беловласите старчета, не успяват да следват правата линия, след изпитите литри Менада и безплатно уиски, докато изпиват с очи разпътните си колежки, които пък изпитват перверзно удоволствие гледайки как изпаднали професори трият с ръкав проточените по тях лиги.

След цялата вакханалия трябва да се преброят оцелелите и да се направи равносметка на придобитите блага. В конкретния случай бяха само хранителни припаси, но в по-успешни години сме имали заредени по няколко 10-гигабайтови флашки с Менада и 3-гигабайтови флашки с нещо по-концентрирано. Проблемът идва, когато пияните моряци не са укрепили добре товара и по завоите на Стара планина плисва вино, замирисва на спиртоварна и валят панирани пилешки хапки, оваляни в руска салата.

На връщане ритуалите също се спазват много строго. Отново имаме задължителни отбивки – сутрин към 9 ч. за бира, шкембе чорба и панирани тиквички на едно точно определено място. Този път обаче, нали всичко тръгна по-различно, решихме да спрем още почти в началото – в Сливен – за една много специална агнешка чорба, която трябвало да се дегустира там. Отидохме в нарочената кръчма, ама там агнешка чорба – йок! Тук чорба, там чорба – няма и няма! След като обикаляхме като цветарки от заведение на заведение да търсим заветната чорба, накрая си харесахме едно място (без чорба обаче) и седнахме да обядваме. И заради това, че се отбихме толкова скоро след тръгването, се наложи на половин час път от крайната дестинация да почиваме принудително още цял час, тъй като бусът беше с тахометър и нямаше как иначе. Та се прибрахме вместо по ранен следобед, както друг път, по ранна вечер, както никога. Героите бяха уморени, но въпреки това доволни. Сигурна съм, че вече са отправили взор към конференцията догодина.

[wp:svejo-net]