Не, не става дума за трансплантация на органи, нито за филм на ужасите, включващ луд професор, зловещо експериментиращ в някой порутен замък по време на гръмотевична буря. По-скоро говоря за съзнателното изолиране и пренебрегване на чувствата, за затварянето им в буркан и поставянето му на рафта – възможно ли е въобще, до каква степен и за колко дълго време?
Старо клише е, че любовта е сляпа, освен това очевидно е и глуха, а и много глупава. Факт е обаче, че влюбените хора вършат ирационални неща, често пъти действат срещу интересите си и против разума си. Все едно сърцето временно е иззело мозъчните функции, но разбира се, не се справя особено добре с тях. В това няма много лошо, когато всичко покрай безпаметното влюбване върви наред.
Прекалено често обаче се случва изпадането в крайно влюбено състояние да е абсолютно неуместно поради ред причини. Най-често – неподходящ обект или неподходящ момент. При някои хора здравият разум рано или късно успява да вземе превес и решава да затвори чувствата в буркан и да го сложи на рафта. До колко обаче е възможно те да си останат там без да бомбират и разумът наистина трайно да надделее над чувствата? Ето и аз – прибрах преди време едни чувства в едно чекмедже, заключих го и скрих ключа. Дълго време си налагах да не мисля за него, докато започнах да го забравям. Но понякога случайно се натъквам на малкото ключе и се разкъсвам от изкушение да го взема и да отключа чекмеджето, просто за да проверя дали чувствата все още са си там. Добре че, засега поне, гледам на това чекмедже като на кутията на Пандора и предпочитам да го държа заключено.
Много хора обаче години наред правят грешка след грешка с един и същи човек, когото сляпо обичат, а той се възползва от тях и ги наранява и наранява, и наранява… Най-странното е, че те чудесно съзнават що за стока е другият, но въпреки това просто не могат да обърнат гръб на гъделичкането под лъжичката, отдават се на мимолетно удоволствие, заплатено с поредната доза разочарование. До къде трябва да стигнат униженията и двуличието, за да реши човек, че е крайно време да вземе самоуважението си в ръце и да загърби измамните чувства, приличащи повече на Стокхолмски синдром, отколкото на любов? Тук някъде поставям и жертвите на домашно насилие, малоумно вярващи, че насилникът всъщност е добър човек и ги обича.
Вместо да се стига до такива крайности, къде-къде по-лесно е просто да стиснеш зъби, да прегърнеш егоизма си и да си наложиш с волята, че тези чувства не са истински, не са взаимни и не носят щастие. Да изправиш рамене, да обърнеш гръб демонстративно, ритуално ако щете, и да посрещнеш новия си живот, в който е твърде верояно да имаш повече късмет в любовта, просто защото по-малко няма накъде.
Колкото до въпроса възможно ли е въобще да го направим – смятам че да. Дори и да остане някое зрънце, забутано нейде из гънките на душата, напълно е възможно да продължим напред, като загърбим онези чувства, които ни карат безперспективно да тъпчем на място.
[wp:svejo-net]
[twitter-button]
П-ф-ф-ф-ф, нещо или някого, конкретно ли визираш??? Или си говориш „във въздуха“!
Браво на хората тип-Буркан Банк обаче.
Не вярвам в тия истории за подтиснати чувства и сърца в буркани!
Вярвам в абсолютната логика на нещата. Връзките се съставляват най-малко от двама души. Няма ли поне още един освен теб в списъка, не е никаква връзка, любов или подобни, а само илюзии и болно его. Не е да не съм ти го казвала. Иначе, иска ли те оня насреща, и ако при теб нещата са истински, а не само да изживяваш разни дребни фантазии, местиш стени, багаж, деца и правиш което трябва.
Буркана го няма мацко. Само същото това голямо его, за което споменах по-горе.
абе като инспиратор може да е по-добре да си замълча, амааа.. като се тняма в скайпа – така е.
ако ми дадеш бурканената рецепта, ще призная, че е възможно.
иначе Катрин е права за егото (голямо, болно, нахално, каквото и да е). и за илюзиите. обаче.. какво значи „истински“? кога нещата са истински и кога не са?
катрино, кой говори само за връзки?
рецепта няма – или го можеш, или не го. което пък зависи от това дали наистина имаш желание да го направиш или само се самозалъгваш, че искаш 😉
абе много ти е лесно така. или пак си гледала разните вселенски тайни и други глупости за това, че каквото прожектираш към Вселената, такова ти се връща 🙂
а, далеч съм от подобни шарлатании 😛
“ Много хора обаче години наред правят грешка след грешка с един и същи човек, когото сляпо обичат, а той се възползва от тях и ги наранява и наранява, и наранява… Най-странното е, че те чудесно съзнават що за стока е другият, но въпреки това просто не могат да обърнат гръб на гъделичкането под лъжичката, отдават се на мимолетно удоволствие, заплатено с поредната доза разочарование. До къде трябва да стигнат униженията и двуличието, за да реши човек, че е крайно време да вземе самоуважението си в ръце и да загърби измамните чувства, приличащи повече на Стокхолмски синдром, отколкото на любов? “
Сякаш е написано за мен: попаднах в една и съща мрежа, дупка, връзка 3 пъти в течение на 29 години…два пъти С. ми разби сърцето, веднъж ми разби живота…
през 1984 беше първият мъж в живота ми, няколко дни след това разбрах, че е женен с дъяеря на 3 месеца??? бях отвратена…лошо момче, което остана в спомените ми…
омъжих се, разведох се, в началото на 96 се срещнахме съвсем случайно, познахме се и искрата пламна, няколко месеца се носех между рая и адския огън, накрая бях захвърлена в огъня. посегнах на живота си, спасиха ме, емигрирах, за да избягам от задушаващите си чувства…той беше все още женен за същата жена…
през 2010 се срещнахме, не се бяхме виждали от 96, той вече беше оплешивял, понапълнял, остарял, но с кадифения си глас, сините очи…
поиска ми прошка…и започна третата част от връзката ни…, подправена с много секс, емоции, използуване от негова страна, също и жестокост…цели 3 години…
и когато преди година му казах, че искам да се разделим(той си живурка все още в неговия удобен(по думите му) живот(брак), започна да ми праща злостни и зли е-мейли. искаше да останем приятели??? каква жестока идея…приятели,а, за да не мога да намеря друг човек в живота си…
и когато го елиминрах от живота си, изтрих го от всякакви пътища за виртуална комуникация, намери начин да ми прати 5-6 е-мейла, за да ми напомни, че го има…
тук ще дам препратка към “ Позволи ми да те ритна“, благодарение на приятелските ритници на приятелката ми, се спасих от мъртвото течение, което се опитваше да ме изпрати на дъното…