Може би по-малките не си спомнят какво беше това „Зоопарк от пластелин“ – едно ужасно грозно източно-немско филмче, което пускаха за „Лека нощ, деца“. Само дето в него май имаше повече животни, отколкото в софийския зоопарк. Имам чувството, че всеки следващ път животните са все по-малко, а празните клетки все повече. Възможно е и да съм пропуснала някои животинки, които са си били там, но като цяло май намаляват. Като оная слоница, дето си беше счупила врата в обезопасителния ров 🙁
Посещавам разни зоопаркове сравнително често, обичам ги сладките гадинки, та мога да сравнявам с предишните си визити. С вносни градини няма смисъл да правя паралели, просто са в различни категории. Мнението ми за софийската зоологическа градина е, че бавно и безславно запада, правопропорционално на обрастването на клетките и пространствата пред тях с гъсти храсталаци. Гъсталаци май им викат.
Да започна от начало. Срещата ми с по-едри и теоретично необичайни представители на фауната започна още в центъра на София, на бул. „Мария Луиза“, където една каруца с кон съвсем бавно и достолепно като кралска каляска направи обратен завой, като разходи всичките си прелести пред мен.
Почти веднага след входа на зоопарка ме изненада новата японска градина, на която май само името и е такова. Един камион чакъл, 3 декоративни клена и 2 сакури според мен не правят японска градина. Най-малкото, не разбрах символизма на глухарчетата, прорасли в чакъла 😕
В езерото над все по-малко оставащите пеликани, патки, гъски и лебеди доминираха червенобузите костенурки, напускани там от хора, които не са очаквали мъничкото сладуресто костенурче да се превърне в смрадлива хищна годзила, която няма наяждане и изчистване. Тук видях най-едрите екземпляри на сладководни костенурки, а съм видяла (и имала) доста. И направо се плаша какво ще стане в най-скоро време с напусканите на свобода в природата чудовища, които са подчертано инвазивен вид, много лесно приспособими и без естествени врагове у нас (до колкото ми е известно).
По-нататък животните масово се бяха натръшкали за сиеста под приятното пролетно слънце, особено котаците. Заради занданските решетки, които в някои случаи пречеха дори да се видят животните, снимките са предимно портретни 🙄
На черната пантера имам само задната лапа, подпряна на оградата, тъй като там мрежата е най-гъста и животното едва се вижда, камо ли да става за снимка. Кучетата също се бяха натръшкали мързеливо, един енот и той се беше свил на топка и спеше по най-неудобния от моя гледна точка начин, проврял уши, крака и косми през оградата. Общо взето, беше трудно да се определи кое какво му е.
Любимият на половинката глиган, както и мечките пък масово се разхлаждаха във водата, като кафявата си беше намерила забавление – да гони една ужасно досадна патка, която не спираше да кряка, докато очевидно се чудеше дали не бяга прекалено бързо. За жалост не заснех най-забавният момент, в който мечока се набра плувайки тичешком, а патката включи на 72 оборота и дори се опита да излети, но не особено убедително (и обезсърчително за мечката). Накрая на мечока явно му писна цялата врява, защото излезе и отиде да се почеше по гърба, главата и корема.
Следват разни рогати, включително и малко стадо уфчици, пуснати да бродят свободно наоколо. Агнетата бяха ужасно чисти, бели и горещи. Гаргите бяха пред масов инфаркт, понеже косяха с машина точно пред клетките им.
Маймуните и те така. Едно семейство (тези на снимката), бяха невероятно смешни когато един от работниците им подвикна, че ей сега ще дойде да ги научи. Първо застанаха нащрек, а когато го видяха да (се прави, че) приближава, като по команда се изнизаха след водача си във вътрешното помещение.
И на финала – влечуги – любими мои гадинки. Въобще не става дума за разнообразие, важното е че присъстваха любимите ми гекони. Освен това един дядо костенур се опитваше да оноди баба костенурка. По-смешно нещо не съм виждала, признавам си. Не стига смешната му физиономия, ами и на всеки тласък издаваше звук като птичи крясък, ама на някое мъничко пиле. Ако сте с добре усилен звук, може и да го чуете. Направо имах чувството, че за него това е някакво китайско мъчение.
[wp:svejo-net]
Тц,тц…за жалост истината боли!
Този слон още ли е жив?Дъщеря ми като го видя остана толкова разочарована,че сега обмисляме къде да я заведем, за да види пак слон на живо без лоши спомени 😉
Гарга, прекрасни са ти снимките. Ама ти много красоти си успяла да видиш.
Аз в края на миналото лято водих там внуците си. Изпитах направо омерзение. То не е само от това, че мрежата и маталните пръчки на клетките не не са почиствани от години и са полепнали с мазно кален слой, с полепнали косми и влакна. Животните изглеждаха жалки. Имаше огромни пространства с някакви започнали да ръждясват табели с нарисувани животни и надписи за вида и името на животното и за това кой го бил осиновил, ама вътре, животни – йок. Само пущинак, обрасъл с млади брезови фиданки и гъсти магарешки бодили. А хипопотамите бяха толкова далече и децата не ги разпознаха даже що за животни са, а малкият ме попита: „Какви са там онези чували“?
Внуците ми бяха силно разочаровани и се заканиха никога повече да не поискат да ходят в зоопарка. И на мен няма да ми се отива там. Не мога да понасям и вонята в къщата с аквариумите и вътрешните помещения на хищните животни. И да навъртам километраж по асфалтовите алеи по палещото слънце, за да видя половината от клетките празни и клеясали от мръсотия, това не мога да си го причинявам повече.
В отчайващо състояние е наистина софийския зоопарк. Констатациите – добре, всички ги умеем. Идея за решение на проблема не виждам.
не съм се заела да правя анализ, още по-малко да предлагам мерки за промяна. най-малкото – не ми е работа. просто представих впечатленията си на посетител. а всъщност идеята ми беше да ви пробутам малко снимки, но за да не е съвсем постно им сложих и текст. 😉
вие хоби нямате ли си?
Към 3 – авторът на тезата „В отчайващо състояние е наистина софийския зоопарк. Констатациите – добре, всички ги умеем. Идея за решение на проблема не виждам.“
1. Като ги умеят констатициите всички, да се беше намерил един да ги напише!
2. „Идеи за решаване на проблема“ …. Кой от поставените проблеми всъщност – досадните навици на патките да крякат, педикюра на черната пантера или мъчителната копулация при фригидните костенурки??
Идеи за решаване на тези наболели проблеми могат да се вземат само при широко обществено обсъждане на чашка кафе от три човешки индивида със сходни проблеми.
Цветя и градини /интересно ми е кои са цветята и кои градините 😀 /, дами, до там ли я докарахте? Пробутване на линкове и заяждане на дребно. Много тъжно.
„Цветя и градини“, ние да не сме се събрали тук да решаваме проблемите на зоологическата градина? Или проблемите на някои други подобни места. А какво да правят в случая онези, дето са се цанили срещу заплащане да служат на тази организация. Ние да им изземем функциите ли? На мен ми е писнало точно от хората от типа „специалисти по всички останали въпроси“.
И така поставен въпросът, ми напомня онези съчинения в които трябваше винаги да сочим изход за решаване на проблема. Защо ние?
Аз например имам и професия и битие, далечно от зоологията, ама като гражданин, който минава през половината София и влачи две деца по автобусите „на майна си Райна“, плаща входна такса и очаква да види онова, за което е отишъл. Вместо това, само павилиони с пакетирани вафли, чипсове, някакви сандвичи, газирани напитки и воднисто кафе. Търговията върви, защото децата като няма с какво друго, се замангильосват с нещо за похапване. Ама половината от зоопарка е пущинак, тъжен, грозен и обиден.
Може би има хора, които си спомнят старата зоологическа градина, срещу Спортната палата зад паметника на Съветската армия. Там хората имаха доста по-добър контакт с животните, без да навъртат километри из пущинаците. И три бели мечки, постоянно къпещи се във водопад от студена вода имаше, и няколко много красиви зебри, и красиви камили, и пингвини и гибони и какви ли не още животни от типа белки, златки и невестулки имаше. Просто тогава всички се радвахме на животните, от по-близка дистанция, а сега оставаме със смесени чувства и не ни се иска отново да извървим този отвратително дълъг път и да не можем да доближим и се порадваме на животните.
помня я, там, на едно мостче, само и само да тръгнем най-после оттам, баща ми ми обеща да ми вземе пони и да си го гледаме на балкона. още чакам… спомням си и първия път когато майките ни ни заведоха с братовчедка ми в новата градина. плачеше ми се от грозота. всичко беше бетон, бетон и пак бетон, животните бяха оградени с камари решетки и ровове и никъде нямаше нищо зелено. оттогава поне дърветата пораснаха и не изглежда толкова голо. което, както споменах, на някои места се явява негатив.
Има различни гледни точки по въпроса за зоологическите градини. Предполагам че ако можеха да говорят животните щяха да ни кажат тяхното мнение…