Два часът е. Всичко е спокойно. Дори прекалено. Отсреща два прозореца светят под наполовина спуснатите щори. Може би и други има, но не става ясно именно заради щорите. Тук дори и през деня повечето прозорци са с плътно спуснати външни ролетни щори. Не ги разбирам тези хора, как може да живеят като прилепи?! Аз дори и нощем не мога да издържам на съвсем тъмно, какво остава за денем.
Тихо е. Няма ги дори така характерните за България закъснели и подпийнали компании, прибиращи се със смях и пиянска песен на уста. Дори коли не минават. Таксита също. Градът спи. Дълбоко и повсеместно. И най-вече скучно. Макар и никога да не съм била привърженик на бурния нощен живот, все пак понякога съм (с)нощна птица и тогава се радвам да разбера, че не съм единствена от своя вид (нали трябва да се продължи рода). Радват ме и денонощните шкембеджийници и баничарници. А тук няма. Пълно мъртвило, откак преди два часа минаха боклукчиите и последното метро. Спи и клошарят на входа на аптеката отсреща. Ляга си точно в 10, за да стане в 6 сутринта. Като всички останали.
Лисабон. Градът, който спи. Непробудно.
[wp:svejo-net]
Кой вятър те отвя там???
🙂
не знам кой ме отвя, ама знам, че синтия ме довя обратно за рекордно време :))
По-добре заспал Лисабон, отколкото никакъв.