„За“ и „против“ виртуалното общуване

Аз вече започвам да се чудя остана ли друго общуване, освен виртуално?! Всички са получавали оня списък с точки, по които отмяташ дали и на теб ти се е случвало, например да искаш да дадеш „undo“ когато си разлееш кафето, като крайната идея е да разбереш колко дълбоко си нагазил в интернет лайната.

А отговорът винаги е „много!“. Ако не беше така, никога нямаше да получите въпросния списък. И то 8 пъти. Все от различни хора. Закостеняло и сухарско би било да твърдя, че интернетът е зла сила, която изсмуква душите ни и ни зомбира. Въпреки, че на моменти съм убедена, че е точно така. Като изключим пристрастените хлапета, които буквално живеят в мрежата, има и не малко дъртаци като мен, за които нетът е поле за изява, място, където могат да са такива, каквито не са в реалния живот, а в много случаи целият социален живот на хората се случва именно тук, вътре, между единиците и нулите.

Не на последно място нетът е и терен за нови забивки. Казват, че имало хора, които се срещнали в чата, харесали се, влюбили се, срещнали се, оженили се и сега са щастливи до края на дните си. Е, всяко правило си има изключения, може и да има такива. Някъде. Истина е, че ежеминутно някой се влюбва в нечий образ от виртуалното пространство. И аз попаднах в тази клопка. Не веднъж 😳 Какво да правя, влюбчива съм си. И по думите на един от тях – много е лесно да се влюбиш и в мен. Но това е защото в началото никой не вижда истинското ми лице 😈 Какво да се прави, рисковете на нет общуването. Въпреки, че като се замисля – и на живо е същото – първо се влюбват, после си скубят косите.

Да, лъгали са ме. Аз съм един пословичен наивник на средна възраст, но въпреки това смея да твърдя, че съм разбирала винаги, макар и късно понякога. Винаги съм прощавала, все пак мнимата анонимност изкушава. Което в почти всички случаи е изненадвало насрещния. Но аз обичам да изненадвам, дори и хората, които си мислят, че ме познават.

И не, аз не съм лъгала никого никога. Факт е обаче, че нищо добро не е излизало от цялата тази работа. Само болка. Дали за мен, дали за другия, дали за трети човек… Струва ли си заради безкрайно щастливите мигове да изживееш дълги болезнени дни? В някои случаи вече станаха години. Ами… май си струва, да ви кажа. Защото голямото щастие е мит. И ако не оценяваме дребните неща в живота, кратките моменти, в които се чувстваме на седмото небе – значи не сме живяли пълноценно и никога не сме били щастливи. А ако точно виртуалната любов ни дарява такива щастийца – значи съм „за“ нея с всичките си ръце. Пък болката… тя рано или късно отминава. Или поне става почти незабележима. Особено когато срещнем следващото щастие.

Все пак – твърдо „не“ съм относно интернет връзките! Защото една такава връзка отне любовта на живота ми. Нищо, че въпросната любов също е плод на мрежата… Но в „Красавицата и звяра“ няма място за „Пепеляшка“.

[wp:svejo-net]

[twitter-button]