„Леко“ екстремно пътуване в края на сезона

Реших през декември да закрия най-накрая тази дълга стопаджийска година. Май за пръв път стопирам толкова много и със сигурност от толкова рано до толкова късно през годината. Успях дори да запълня стопаджийските си пропуски и вече имам попадения със стоп и по тъмно, и в дъжд (макар, че почти не чаках в самия дъжд, той просто си валеше докато се возех), че вече и в сняг. Това даже два пъти за последната седмица.

Тръгнах, значи, преди десетина дни пак към Софията. Предстоеше да поседя повечко там, така че бях нарамила една 15 килограмова раница. Е, не е за сефте, аз и камъни за градината съм пренасяла така от Родопите… Освен това в джоба, за да е на топло, носех и една тарантула, ей така, да види свят и тя. Той всъщност, оказа се тарантул.

След кратко махане ме дръпнаха на 30-тина км от Варна, после ме взеха до Шумен, където ми спря един чичка. Пътуваше за София в една не зле изглеждаща отвън кола, която отвътре се оказа голяма барака. А той я караше направо уникално! Не съм виждала някой да кара така откак горивото беше с купони през бензиновата криза на коя година беше там, преди отдавна. 1991 май беше. На всеки един баир надолу, колкото и малък да беше, той изключваше от скорост. Като започне нагоре-то, включва и дава газчица, ама да не вдигне повече от 80 км/ч. И така до следващото надолу. В един участък броих, че за около минута включи и изключи от скорост 5-6 пъти. Уникат просто! На големите надолнища направо си гасеше колата. Реших, че с тия темпове май ще стигна с час по-късно от нормалното. А официално пътувах с рейса, трябваше да пристигна до 15ч, а не когато – тогава, че какво щях да обяснявам?! Е, не че не бих се справила, ама защо да усложняваме нещата. В един момент разбрах, че той дори не отива в града, а още на околовръстното ще се отклони. Предложи ми да ме закара до Симеоново, откъдето да си хвана рейс до н’ам къде си, откъдето друг рейс, че дали нямаше и трети, до гарата. По груби сметки – поне още час път из София. А-а-а-а, не, викам, забрави! Оставяш ме на околовръстното и се спасявам поединично. В този момент той обяви, че е стигнал средата на пътя и ще яде. А аз безумно се зарадвах, понеже това беше чудесен момент да се отърва от него. И добре, че така реших. Спря ми един пич, който караше със 140 още преди да стигне магистралата. Бързо наваксах, че дори и стигнах по-рано. Кеф голям!

На връщане успях да си спретна раницата с 18 кг вече, въпреки изпратения до мене си предния ден 8-килограмов колет. Наложи се заради това да изиграя малка сценка и за пръв път тръгнах на стоп с такси. Накарах го да ме остави на трамвая, че иначе ще ми излезе стопа все едно със самолета съм била И този път ме взеха само за 30-40 км и ме стовариха насред магистралата. Но пък късметът проработи и ме взе човек, който щеше да ме остави само на 30-тина км от крайната ми точка. Прилична кола, прилично каращ, приличен чичка, обелвахме по някоя приказка, но като цяло, точно по мой вкус – мълчахме. И слушахме музика. Каква музика! Започна със сръбско диско Ама наистина диско, даже по-скоро естрада, а не чалга. А после, господа офицери, преминахме към т. нар. от него емигрантски песни, на които аз казвам просто „блатни“. Става дума за „Поручик Голицын„, умопомрачителната „Мурка„, любимата за Вася-Шмаровоз, „Очи черние“ и всичките от сорта. Имам особено (не много добро) отношение към точно тези песни, но това е тема за друг разговор. Оживях и този път. За да последват накрая „Песни за маса“ – „Лиляно, моме“ и друга подобна първична чалга

Още край Витиня се появи снежец край пътя. По-нататък започна да прехвърча. Още по-нататък се появи и на шосето. Чичката, който беше от типа „многознайко“ – бивш военен, какво искате, ми развиваше теории как на половината шофьори трябвало да им се вземат книжките, понеже имали проблеми със сърцето, очите и т.н., как младите неопитни шофьори се шашкат, когато карат на сняг, особено, ако не са с подходящи гуми и как неговите гуми са най-добрите! Това дори ми го демонстрира, като наби спирачка и колата почти закова след едва няколко метра. Супер, успокоих се. И въобще като цяло не се притеснявах особено, добре караше, съвсем разумно. До момента, в който се метна в канавката.

Малко преди магистралата се образува колона, валеше сняг на парцали, който замръзваше на шосето, всички караха бавно, с има-няма 40 км/ч, предната кола светна спирачките, дори не намали особено много, нашия ги пипна и той – не е скочил на тях – но колата му изведнъж започна неудържимо да се носи надясно, бавно и достолепно като шейна с конски впряг, докато накрая се спря в храсталака. След като се изкатерих през неговата врата видях, че задната лява гума е съвсем във въздуха, а той, разбира се, се оказа точно със задно предаване. Странното беше, че започна да се вайка как не знаел на кого да се обади и съвсем нелогично се опитваше да спира преминаващите тирове. Гледах го, гледах, и накрая като видях, че дървената му глава не поема от съветите, които му давах, реших да се спасявам. Махнах на първата кола и тя, естествено, веднага спря. Две момчета се метнаха да помагат, решиха, че за това ги спирам. Докато те излязат от колата, още две коли в обратната посока спряха да помагат и те. Приятно се изумих от факта, още повече след като 5 минути преди това преминалия снегорин не понечи да спре, а само наблюдаваше с интерес и извика през смях – Кво направи беееее? За 3 минути чичката беше издърпан, а аз смених колите За късмет, отиваха на един строителен обект точно до моя блок. Пак се уредих с доставка до вратата.

Минаха – не минаха няколко дни и пак ме засърбя. Викам си – айде, един бърз и кратък последен стоп за годината. Ще се видя с приятели и на другия ден се прибирам. След като се случиха една камара каръщинки, бях готова да се откажа. Но пък ми обещаха жаба – струваше си. Е гати студа! Силен, леден вятър, който ми обрули ушите. А и аз идиот – взех си шапка за дъжд, шапка за студ, чадър, дъждобран, а ръкавички за размахвания насред брачното ложе на ветровете палец – нъцки! И въпреки трите коли, които смених, стигнах за учудващо кратко време. Там имах много приятни срещи с любим приятел, когото не бях виждала от 1-2 години и също толкова приятно запознанство с един човек, който необяснимо защо и как, успя да ми се напъха под кожата и край него се чувствах страшно щастлива.

На другия ден ме чакаше изненада – снежна виелица. Мислих, мислих, и на обяд реших, че е крайно време да се изнасям, ако искам да се прибера същия ден. Още повече, че успешно ме взеха за мезе и успяха да внесат смут в душата ми с предположението, че пътят вече е затворен. Поне си осигурих превоз до изхода на града, въпреки, че това отне на един мерцедес около 20 минути пъплене на първа и втора скорост и каране все едно върху яйца. Викам си лелеее, ако така ще се прибирам, ще пътувам поне 5 часа, вместо два. Дано поне ме вземе някой направо до нас, че иначе със сигурност ще замръкна в пъртината по пътя. Взеха ме, ама само за първата една трета от пътя. Която се оказа и най-страшната, постепенно снегът намаля, шосето се поизчисти, дори и проходът през планината си беше съвсем наред. Е, имаше по пътя две коли в канавките, една обърната на вратата си и 3 очукани във верижна катастрофа, но с мен този път нямаше проблеми. Още повече, че веднага щом ме оставиха, ми спря първия, на когото махнах и той си ме откара на 10 минути пеша от нас. Така че се прибрах в къщи за малко повече от 2 часа, ухилена като тиква, безкрайно щастлива и с адреналин до върха на косата, сгушила на топло и уютно в пазвата си трите новоподарени тарантули. За сметка на жабата

С това слагам край на тазгодишните пътувания въобще, не само на стоп. Е, да не се заричам, все пак има още 2 седмици до края на годината

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!