С малки чукчета ние чукаме фосилчета

Импровизираните работи стават най-хубави, което е всеизвестен и многократно доказан факт. Тръгнах оня ден да си купя от изложението книги, пък вместо това се озовах на палеосреща с няколко непознати. Това бегло ми напомни доброто старо време, когато излизайки сутрин не знаех кой ден ще се прибера. Та на въпросната среща уж основното беше да се планира експедицията за търсене на фосили на другия ден. Моето единствено, но непреклонно условие беше да сме някъде на море, иначе ме губят на момента. Така че мястото беше ясно, единственото възможно – Бяла.

Станах рано-зарана, приготвих раничка с нещо за ядене, нещо за пиене и нещо за чукане, взех шапка, очила и джапнки и тръгнах. Пътьом забрахме още един любител и трима души в една кола, без да броим вкаменените, запрашихме към камъняка. Жегата, която ни държи вече седмици, е още по-убийствена, когато освен отгоре, се излъчва и отстрани, от напечените скали. Морето вече не разхлажда достатъчно, защото е станало като чай. Това обаче не убива ничий ентусиазъм и ние бодро крачим. Мен лично ме крепеше единствено мисълта, че в един прекрасен момент ще се топнем във водата.

И той не закъсня. Надупени като патки, ровещи в тинята, с маски и шнорхели започнахме да търсим наготово излъскани от морето свободно търкалящи се на дъното фосилчета. Късметът на начинаещия проработи и още с първата шепа боклуци, които бях събрала, имаше и един истински вкаменен морски таралеж. Всъщност мястото е такова, че са отложени предимно таралежови фосили, гарнирани тук-там с някои други морски организми, живели преди няколко десетки милиона години. Всъщност, докато аз и лидерът на групата се гологъзехме в морето, третият член на експедицията хич не си поплюваше, ами запретнал крачоли и ръкави се беше качил на високото, откъдето чоплеше ли чоплеше под палещото слънце. И изчопли – два чудесни големи екземпляра. А аз в това време събрах няколко топчета, колкото лешник, но какво да направя, като все се зазяпвах по рибите, раците, скаридите и другите нефосилизирани гадинки под водата. А после, за разнообразие, пак ми се прикъпа на водопад. Кога ли ще ме огрее?

След като задоволихме първоначалния глад за съкровища, решихме че е време да задоволим и стомашния глад и седнахме на една миниатюрна сянка под скалите. Беше ни демонстрирано нагледно доказателство за функцията на Стоунхендж като гиганстко огнище, много правдоподобно, наистина. След още малко игри и закачки продължихме с безмисленото ни, от гледна точка на някои хора, занимание. Моите находки бяха малки, но за сметка на това им се радвах най-много. Освен това бяха все невъзможни за изваждане. В един доволно голям камък намерих приличен морски таралеж, но опитът ми с чука и длетото се оказа крайно неуспешен. Тогава се роди и крилатата фраза: „Хора, бъдете мъже и ми изчукайте таралежа!“. След като му се изредиха и двамата, най-накрая ежко-бежко биде изчукан, макар и малко грубо, в следствие на което се повреди. Но за мен това нямаше никакво значение, важното беше, че и аз си имах изчукан таралеж, най-после!

Един работен ден мина неусетно и уморени, но доволни, тръгнахме да се прибираме. Моята торбичка бая натежа, добре, че се намират още услужливи мъже, които позволяват да ги ползваме за товарни добичета. В крайна сметка аз бях събрала около 1/3 от съкровищата, с които се прибирах, останалите бяха подаяния от лидера, който събираше като машина – явно за да не ме изгубят като партньор в бъдещите начинания. А той намираше толкова много, че дори се породи подозрение, че е минал предния ден и ги е зазидал на разни места, пък сега само ни се прави на велик. Не, че другият не беше подозрителен с това, че без въобще да търси, където пипне – намираше по нещо.  Единия път падна върху един таралеж в морето, другия път седна въху друг да си почине… Нереално е някак. А в колата на връщане, докато се чудехме къде са се дянали днес магистралните работнички, решихме, че явно са се преместили и те във Фейсбук. Това беше в отговор на непрекъснатото натякване, че нямам профил там.

Равносметката – задникът ми е червен като светофар, изгоряла съм като източно германец на втория ден в България, но не ми пука, понеже прекарах един чудесен ден и може би дадох нов тласък на едно хоби. Освен това компанията беше повече от приятна и забавна, а това осмисля деня дори и да няма други неща, които да го правят. Ще повторя, със сигурност. Само да спре да бъде толкова безобразно горещо.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!