Десетина парадокса в моето обучение

Не, че са нещо, с което се гордея, но са факт от моята история, който се предполага, че е повлиял върху формирането ми като личност и, за радост или жалост, върху финансовото ми състояние. Като се замислих върху тях обаче, реших че може би не трябва да съдя толкова строго студентите си, след като самата аз не съм била китка росна за мирисане. А я вижте, какъв човек се извъди от мен! Някои биха внесли уточнението – жена, а не човек.

Да започнем с литературата. Все пак от всички умения, четенето е първото, което съм усвоила, при това без никаква училищна намеса. Още се търкаля някъде из къщи една розова TDK касетка със запис как на 3 годинки сричам „Прекрасната свинарка“ на Марти Ларни. Така че беше съвсем закономерно нататък през годините да завъдя оценки не по-ниски от Много добър (5). Парадоксът тук е, че така и не съм прочела от край до край нито една книга от български или руски автор от списъка със задължителна литература. Ограничавах се само до откъсите, включени в учебника.

В горните класове на гимназията имаше един период, в който шестиците ми не се събираха в графите на дневника и просто спряха да ги пишат. И тук идва вторият парадокс – завърших с тройка по милост последната година и ходих на матура заради нея. Там изкарах 5.75, с което вбесих учителката, която искаше да ми даде урок.

Математика – бич божи! Това е нещо, което не разбирам и, следователно, ме ужасява. Още щом преминахме от събиране и изваждане към умножение и деление, започнах да губя почва под краката си, а когато въведохме неизвестните, вече падах неудържимо надолу. Парадоксът тук е, че веднъж ходих на олимпиада – единствената в живота ми. Няколко години по-късно ходих на поправителен изпит – също единственият в живота ми (в училище). После благодарение на една сгрешена задача на приемния изпит за гимназията, заради която служебно ни подариха една единица към оценката, успях да изкарам тройка. След това в университета на изпита по Математика за олигофрени, пардон, географи, за който се подготвях точно 1 (една) нощ, изкарах пълно 6. Може би първата и със сигурност последната шестица по математика, но пък с нея натрих носа на майка ми, която до последно ми опяваше как математика не се учи за една нощ. Последният парадокс тук е, че сега преподавам задачи.

Чуждите езици – друга моя орисия. Не ги обичам, а цял живот се налага да се занимавам с тях. В интерес на истината, винаги съм искала да уча единствено английски. И тук идва първият парадокс – така и никога не съм го учила, а го знам на доста сносно ниво (особено според IELTS, които се оказаха лесни за залъгване и където извадих доста високи резултати на academic варианта).

Когато баща ми дойде за пръв път да ме пита какъв език искам да уча в алианса, бях на 6 и без колебание отговорих „английски“ – исках да се разбирам с екзотичния нов приятел, който имах. За това разочарованието, че ме е записал на немски при отвратителната фрау Краус беше огромно. И така след 7 години мъки три пъти седмично, само година преди вземането на диплома по езика, аз най-накрая убедих родителите си, че няма смисъл да си дават парите и немският просто няма да го науча. Едва-що си бях отдъхнала и се натресох на нова и доста неочаквана изненада – приеха ме с френски в езикова гимназия – с подготве, предмети на френски и прочее гадости. И така бях принудена още 5 години да уча друг език, който не харесвах и така и не научих.

Едничкият светъл лъч идваше от избрания от мен английски като втори западен език, но пък обстоятелствата така се стекоха, че имах общо около две присъствия в часовете. Междувременно, другият ужасен език, от който се опитвах да се отърва, а не можах и го учих от трети до 11 клас беше руският. Ако ме питате днес нещо за падежите, единственото, което помня, е че „где?“ води до отговор в предложен падеж, който в повечето случаи окончава на „е“.

И така, парадоксално или не, но на докторантския изпит се явих с английски и изкарах 5.50. Това на фона на автобиография, в която въобще не е споменат английски, изглеждаше леко шокиращо за приемащата ме страна, но… зашеметих ги с един удар, един вид. Парадоксът продължава с това, че след торбите с пари, изсипани за немски, безбройните часове френски, да не споменаваме въобще за руския, в момента водя курсове на чуждестранни студенти – на английски, разбира се.

И стигаме до присъствията в час… Тук, опасявам се, мога да сложа в джоба повечето ученици и студенти. Започнах да бягам още в малките класове – първо от алианс, по-късно и от училище. В началото защото не съм си написала домашното, после от скука, след това просто за спорта, а накрая от любов (и към секса). Бързо и лесно затънах в блатото, защото колкото повече пъти отсъствам, толкова повече ми се трупаше за наваксване, което водеше до нови отсъствия, понеже не можех да си представя как ще отида на контролно, на което да предам празен лист или как ще стана да ме изпитат без да съм учила.

Имах доста солидно тесте с подпечатани извинителни бележки, които си пишех сама, знаех и някои безопасни за използване, но ефикасни диагнози. Последните години в гимназията завършвах с максималния брой допустими извинени отсъствия (около 350), и 2-3 неизвинени, от закъснения. В резултат на това имах доста оскъден брой оценки, но пък и почти нямах двойки, освен някои служебни… В горните класове ми се събираха месеци, в които не стъпвах в училище. Точно за това и бяха поправителния по математика и тройката по литература, заради която ходих на матура.

И пак за това в последния момент – 3-4 месеца преди кандидатстудентските изпити – смених биологията и химията, с които мислех да кандидатствам в СУ, с география… с която и влязох, пак там. Парадоксът беше, че така и не ми стигна времето за подготовка и с моя пусти късмет, на изпита се падна тема, която предната вечер бях прочела… до средата. Така успях да я възпроизведа чудесно, но само до там, поради което получих тройка. Но пък на излизане от Алма матер завърших с пълно 6 на дипломната работа, понеже ми беше много интересна, писах я с мерак (е, в последния момент, но все пак), и през цялото следване събирах материали за нея. За да стигна до дисертация в област, която никога не съм изучавала, която вече осма годна стои недописана и май така и ще си остане… Последният парадокс за сега – преподавам неща, които никога не съм учила, а единственото, което съм, не се води в моята специалност и нямам право да го преподавам.

Това е, в пикове и спадове, кратката история на моето образование. Дали опира до хората или до системата, но парадоксите в нея изобилстват. Излиза, че въпреки всичко, от мен стана човек. Парадоксът е, че именно въпреки това всичко, точно на мен се падна да обучавам следващите поколения и да се сърдя, че са като мен… Конфликт на поколенията му се викало. Аз го наричам лицемерно къса памет.

П.п. Внимание! Всички каскади в този живот са изпълнени от професионалист. Не опитвайте това сами

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!