Човекът, който си свиреше с уста

Спомените ми от детството винаги ме изпълват с умиление и носталгия, не само защото когато си дете животът е по-прост и лесен, не само защото още бяха живи любими мои хора и не само защото изкарвах всяко лято на морето, оставена да правя каквото, когато и както си искам.

Дълго време когато ме питаха на колко години искам да бъда, аз неизменно отговарях – на 5! Достатъчно малка за да живея безметежно, да ми се струва годината цяла вечност и да измервам възрастта си с половинки, и достатъчно голяма, за да срещна първата си детска любов (още ми трепва, като се сетя за него). През лятото тревата ставаше висока до брадичката ми и имах търпението с часове да гледам как живеят охлювите.

Къде е мястото на човека, който свиреше с уста ли? Срещнах го онзи ден. Познах го точно по свирукането. Нямах никакво съмнение, че е той, нищо, че беше с гръб към мен и че сега ми се стори много по-нисък от колкото преди 20 години. И той се сети за мен, макар че въобще не ме позна, разказа ми какво правят синовете му, жена му. Върна ме години, години назад, когато още живеех срещу тях, а той ме научи текста на „Камъните падат“. Малкият им син – Каята, кварталинят гамен, с няколко години по-голям от мен – ме дразнеше, като ми казваше, че имам пилешки мускули – кръвна обида за мен! Големия – Тошко – го гледах със смесица от известно страхопочитание и обожание – отнасяше се добре с мен и ходеше на училище с чанта от противогаз, цялата изрисувана с химикал с имената на разни забранени групи.

Спомням си, като че е днес, една случка, била съм на 2-3 години. Майка ми и дядо ми ме приспали и отишли на гости в комшиите от съседния вход. Заключили ме, оставили ме завита, печката работеше, една нощна лампа светеше. Аз обаче, нали съм си диване от малка, съвсем не бях заспала. Станах, огледах се и като видях, че съм сама реших, че ми е скучно. А и от стената все ме гледаха онези изцъклени очи от главата на елена. Надникнах в кухнята, където нощем торбалан си говореше с майка ми, докато пушеха цигари, но и там нямаше никого. Взех една табуретка, покатерих се на нея, претърсих джобовете на палтата, които висяха на закачалката и в черната кожена шуба на дядо намерих ключа за външната врата. Преместих табуретката, отключих вратата и излязох на леденото стълбище. Отново преместих табуретката до ключа за лампата и после до звънеца на комшиите отсреща. Отвори ми леля Пепа – по нощница, с пусната дълга къносана коса, сънена. Веднага ме вкара у тях, в хола, където спяха и където бумтеше нафтова печка (това е и единственият път, когато съм виждала такава в действие). Събу ми пантофите, разтри ми краката със спирт и ме сложи в леглото между нея и мъжа ѝ чичо Андон – онзи, който си свиреше, макар че тогава точно похъркваше. И аз блажено съм заспала. Представете си майка ми и дядо ми, които се прибират, отключват вратата, отиват да проверят как съм и не ме намират никъде в къщата, а бележката, оставена за тях, е паднала когато са отворили вратата. Забавно, а? 😈

Това са точните пантофи, табуретка и беладжийка на нужната възраст, взели участие в горната случка 

[wp:svejo-net]

[twitter-button]