Футбол, лято, бира и море

Преди 19 години (сигурно половината четящи не са били родени баси колко стара се почувствах!), имаше едно незабравимо за мен лято – това с футболното световно първенство – Италия ’90. То промени много неща за мен, а си беше и едно неповторимо изживяване. С няколко щрихи – прослушах метал, пропих бира и прогледах футбол. Последните две неща сега ги ненавиждам. Но тогава…

Естествено, на дъното на цялата история стои момче. Даже не едно, а бяха цели 3. И един дърт пръч за цвят. Така де, няма да си поплюваме я. А аз бях… малка, но вече знаех. Някои неща поне.

Като повечето дечурлига израснали през соц-а, и аз ходех на лагер през лятото. В Ахтопол, разбира се, половин София ходеше в Китен, останалите – в Ахтопол, това си беше класика. И лагерът през въпросната 1990 година се случи точно по време на световното по футбол в Италия. Бяхме разни дечурлига на възраст до 13-14 години, повечето вече ни друскаше пубертетът, така че като цяло момичетата се слагаха на момчетата, които пък чупеха стойки пред нас. И понеже не съм като свят, за разлика от останалите момичета, които тъкмо прохождаха в света на гримовете, контенето и кокетниченето (така е, по онова време 13 годишните тепърва започваха да носят сенки, а не да правят секс), аз обяснявах на момчетата как точно съм ловила гущери предните години, по колко скакалци изяждаха и как плашех лелките с тях, а дезодорантите ги ползвах за горелки. Само дето получих малко обратен ефект, ама кой да знае тогава.

Но нали съм си тъпо и упорито добиче, а и не знаех друг начин, освен с рогата напред (което не се е променило и на йота), продължавах в този дух и постепенно станах част от момчешката банда. Което доведе със себе си и гореспоменатите дейности – слушане на метал, гледане, а и играене на футбол и обилно биропиене. Всъщност с единия, дето си падах по него, играехме и тенис на маса, научих другия пич на табла и после докрая само това правехме с него (будали!), бих ги всичките и на канадска борба… Поставих личен рекорд по пиене на Ябълка, като за един ден (светлата част), изпих една каса, май бяха 24 бутилки + още 4-5 Етър-а, които отварях на касата на вратата (също новопридобито умение, с което се гордеех – бях се усъвършенствала до там, че да не разсипя нито капка). Въобще, тези 14 дни се оказаха наситени с много нови емоции и интересни умения.

Най-хубавото беше, че ни бяха оставили да си ходим по ушите, да се прибираме от града в 23-24ч, да прекарваме нощите както намерим за добре (ако не ни хванат, разбира се), в най-честия случай будувахме във или върху някое от бунгалата или кацнали на някоя смокиня, но последната нощ имаше и Голямо нощно къпане, никой не ни казваше и „копче“ за това, че пием бира, псуваме или гледаме „секса“ в петък вечер. Това стана и поводът да се набъркаме с дъртия пергишин, понеже гръмна телевизорът на станцията и отидохме да гледаме Студио Х при него на портативен черно-бял Юность. Човекът беше кьор-кютук и разбира се ми налетя, нали бях единственото момиче. Викахме му „Котката“ (не помня защо) и от него произлезе лафът „чудна работа, кафенце в Ахтопол!“.

Всъщност, като изключим неопределеното чувство за добре прекарано време, вече нямам кой знае колко ясни и подробни спомени. Тук е моментът да си призная, че си помагам със записките от тогавашния ми дневник (не онзи, който изгорих, друг), от който е сканирана и горната нескопосана картинка  Ето и една извадка от него:

Цепелина забрани на всички да излизат без придружител след вечеря (това след една издънка). На другия ден дойде Злото. Исках да отида с нея в града, но си спомних за Жълтура. Запознах я с Металиката и Арнолд. Изпратихме я за бира в една друга станция, понеже в лавката ни имаше само Бургаско, а то беше гадно. Оттогава и викахме Шопското пиво, защото започна да ни снабдява. Мравката дето беше влюбен в мен, се насочи към нея.

До края на лагера така и не посмях да си призная, че харесвам някого, не отидох и на кафенце в Ахтопол, колкото и да беше „чудна работа“. Беше ми много тъжно, когато дойде време да се разделим, а това беше и последният ми лагер, след това вече бях прекалено дърта. Последва едно не по-малко интересно и запомнящо се лято, пълно с нови сърдечни трепети, но тези две седмици си останаха незабравими… поне като усещане. Дълго време въртях изтърканата лента на касетата с н-ти презапис, слушайки това:

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!