Дом, чужд дом

Рано или късно в живота на човек му се налага да заживее в ново жилище, с нови хора. Свикването и приемането на новото място за дом е въпрос на време, но и на лична нагласа. Винаги съм се чудела и откровено не съм харесвала хората, които идват на гости и започват съвсем небрежно да ровят навсякъде, да пипат и местят всичко, дори без да се усещат. Но пък такива явно нямат проблем с адаптирането в новия дом. Докато аз например, след 13 години, през които съм с половинката, така и не спрях да се чувствам на гости в дома на свекровищата. Това включва да не бъркам по шкафове и чекмеджета, без да ми се каже специално, да не скачам самоинициативно да подреждам масата или да готвя, да питам винаги преди да направя каквото и да е и да отида където и да е… И най-показателното за мен – все още никога не съм сядала на тоалетната чиния.

Трите ми други дълги и сериозни връзки все са били с мъже, живеещи самостоятелно, така че винаги аз съм ходела при тях, а не те при мен. Играехме си на някаква форма на семейно съжителство със спорадично преспиване заедно, което предполага аз все пак да поема някаква част от домакинските задължения. Слава Богу, двама от тримата не ме караха често да мия чинии, което, благодарение на третия (първи във времето), е възможно най-омразната ми домашна работа. Само че, аз така и никога не възприех тези места за свой дом, което личеше и по отношението ми към тях.

Защо въобще пиша тези неща? От известно време се замислих, по повод последната от споменатите връзки. Същата онази, бурно протеклата, с множеството предложения за брак и съвместно остаряване. Първият ми, чистосърдечно изтърван коментар за жилището, в което се предполагаше да живеем, беше че не ми харесва и е много малко. Постепенно свикнах с него и реших, че всъщност е все тая къде, важното е с кого ще живееш. Започнах да си представям кое и как би било, когато живеем заедно в него, но въпреки това, все още се чувствах на гости, с всичките гореизброени ефекти. Докато един ден просто си казах – Майната му! Искам този човек, искам да живея с него, време е да се почувствам у дома си. – и започнах да сядам на тоалетната чиния. Вярно, с останалите неща преходът беше по-плавен, но аз всеки път съзнателно си налагах да мисля за мястото като за наш дом.

И точно по онова време получих упрек, който доста ме жегна, понеже хем беше верен, хем осъзнах, че любимият няма представа какво ми коства нещата да изглеждат така, както ги вижда той. Беше изтъкнат проблема, че ползвам привилегиите от това, че се чувствам у дома си, но без да поемам съответните задължения. На пръв поглед нищо и никакво, но аз дълго време разсъждавах върху тези думи. Не, че нещо се промени от това, още повече че тогава нещата тръгнаха главоломно надолу, просто се чувствах кофти, че той мисли така. Още повече, че ситуацията беше много деликатна, понеже се стараех минимално да се бъркам в „личното пространство“, което за мен изключва именно тези мои действия, за които получих упрек, че не изпълнявам. Особено, след един крайно неуспешен опит да бъда от помощ при простирането на прането, когато в резултат бях нахокана по причина, която така и не разбрах. В резултат просто стоях там някъде в средата на пространството и нищо не смеех да правя, нищо не смеех да пипна.

Сега, когато не се решавам да попитам какви сме и какво правим, се върнах в изходна позиция – онова там не е моят дом, дори преди всяко сядане на чинията леко се поколебавам. Да, продължавам да върша единственото, което правех и преди – да мия чашите, което е по-скоро жест на добра воля, понеже знам, че му е неприятно. Троха в океана. И единствените местенца, на които се чувствам по-свободно са левия край на дивана в хола и леглото, но само когато и той е в него. Но знам, че много малко ми трябва, за да започна отново да мисля за „нашия дом“.

[wp:svejo-net]