Повечето от вас не са ми виждали катеричката до сега, а някои не са и чували за нея. Тя е мъничка и сладка, с пухкава рошава козинка, палава и общо взето си пада въртиопашка, очертава се като абсолютна мъжемелачка. Освен това може да лети.
Представям на вашето внимание новите си (но не най-нови), домашни любимци – двойка захарни летящи катерички. Те нямат генетично нищо общо нито с горските, нито с… дамските катерици. Petaurus breviceps са австралийски двуутробни със сладки свинско-розови муцунки и меко надиплени кожни парашутни гънки, които с нищо не подсказват какви кръвожадни зверове се крият зад огромните като копчета за балтон опулени очища. Това чудо има зъби като на плъховете от московското метро и определено знае как да ги използва. Освен това са истерично пъргави и скокливи, което изпитахме на собствен гръб вече няколко пъти.
Още се смеят на мой гръб разни хора, които са чели среднощните премеждия на мен и моите питомци. Трябва да ви кажа, че в общ план нищо не се е променило кой знае колко много. Само като в „Дързост и красота“ някои герои умряха (силно се надявам да не намерим нечий отдавна изгубен брат-близнак, мумифициран зад някой шкаф), нови герои се включиха в цирка и у нас е все така весело.
За да не остане животно, което не ми е бягало, след липсващата един месец змия, беше ред и на катеричките. Какво, не знаете, че вече пак имам змия ли? Млечна полу-албиноска, очарователно оранжева, но въпреки сигналната жилетка мина месец, докато най-накрая я намеря. За да не губя форма, същия ден, в който я открих, се наложи да преследвам по стените в хола гекона-вдовец, който панически бягаше от новата си булка.
Катеричките се оказаха изключително чевръсти и за два месеца бягаха вече няколко пъти. Преследването всеки път протича по приблизително еднакъв начин – аз пълзя по пода, а те ми се подиграват насреща и така 5-10 минути. Като живак са и дори и да успея да ги хвана, повечето пъти просто изтичат между пръстите ми. Когато обаче се ядосам и ги стисна, за да не мърдат, гадните марсупиумни впиват острите си като скалпели зъбки в пръстите ми, след което шурват едни кърви, аз изпускам плячката и всичко почва отначало.
Първото голямо бягство, за жалост, се е случило докато бях в София по празниците. За жалост, понеже съм изпуснала страхотно фиаско, което за една бройка не се е превърнало в погром. Съпружието тръгнал да идва при мен, но си изтървал влака. Прибрал се в къщи и заварил двамата разбойника извън клетката, успешно овършали вече половината хол. Единият се кокори от корниза на пердето, другият подскача под масата. По земята се търкалят саксии с китки, оцеляли като по чудо шишенца от стъкло Мурано (три пъти се прекръстих като разбрах, че са цели), разни сувенири и прочее натурии, обилно покрити вече с катеричи фъшкии. Късмет си беше, че котката стоеше затворена в другата стая. След известно преследване по установения вече начин (това не беше първото бягство), мъжо отнесъл няколко зъба, но успял да прибере бегълците.
След още няколко епизодични дребни гоненици из стаите, стигаме до предишната нощ. Щях да ставам в 7 сутринта, така че към един реших, че е крайно време да си лягам. И всичко със спането протече гладко до към 3 и нещо, когато се събудих от едно „джатряянннс“ – комбинация между стъкленото „джаннн“ и металното „тряяяяс“. Унасяйки се отново, нещо в ума ми не спираше да ме чопли, докато в един миг реалността ме халоса с големия чук по челото – вратичката на клетката се стовари върху капака на орхидариума! Бегом до хола, където грозната истина се потвърди пред мен – клетката широко отворена, а отвътре виси и се пули една катерица. Само една. Мъжка.
Тук може би трябва да поясня защо в първия абзац така подло ви подведох, говорейки ви само за женската катерица. Е, със същия успех можеше и да ви говоря за питона, който имам в гащите, но той не е мой и с него историята не е така пъстра. Моите гадинки, подобно на стопаните си, са си разменили ролите. По характер и поведение определено женската е мъжът в семейството. По-любопитна, по-малко страхлива, по-нагла и по-малко домошар от мъжа си, който е свикнал само да взема манджата и да бяга с нея в хралупата, откъдето страхливо наднича и джафка. За известно време дори ги бях разменила, мислейки че виждам торбата на корема на женската, а после се оказа, че това са голите ташаци на мъжа ú и все пак тя е по-отраканата. Всичките пъти, когато бягаше само по една, все беше женската, точно както и тази нощ.
Та започнах аз да я търся тук и там, после все по-далеч от тук и от там, а нея просто я няма – изпарила се. Все повече се поддавах на паниката, че ще се превърне в поредното животно, което по невъзможен начин ми изчезва безследно в хола, когато на вратата се появи сънената физиономия на мъжо. След като блуждаещо се втренчи в надупения ми задник с цвят и форма на пълна месечина и избоботи нещо неразбираемо от рода на „Куо ста?“, което в превод би трябвало да звучи като „Какво правиш в три посреднощ боса и гола, лазеща по килима под масата?“, аз зърнах животното, мистериозно материализирало се точно пред мен. Аз не отмествам очи, ама и тя не отмества очи. Аз мръдна напред, тя мръдне назад. Аз мръдна надясно, тя мръдне наляво. Реших да я примамя с лакомство – гнусно изглеждащ и още по-гнусно вонящ тлъст и мазен щурец от консерва. Бавно подадох напред отворената кутия, лакомията ú надделя и тя се приближи. После със скорост, за която може да ú завиди всяка уважаваща себе си джебчийка от градския транспорт, грабна една буболечка и изчезна в нощта.
Последваха още 5-10 минути, изпълнени с много лазене по пода, мъчително дебнене и преследване, измъкване от ръчичките ми, в които остана само един олигавен труп на размазано насекомо. През цялото време мъжо само стоеше и безучастно гледаше, дори не съм сигурна, че беше буден. Най-накрая, с помощта на кухненската кърпа, използвана като серкме, успях да прибера среднощната бегълка. И легнах. Да, ама след всичките тия упражнения, сънят си беше отишъл, а часът наближаваше 4. След три часа трябваше да ставам за работа. И тъкмо започнах да се унасям, когато бях безжалостно изтръгната от съня си за втори път тази нощ. Този път от безобразната кавга, която си спретнаха звездата със стара слава – жабокът-не-принц и новото австралийското семейство. Крещяха си едни на други в продължение на няколко минути без прекъсване, което вече окончателно ме довърши.
Крайно време е да започна да си купувам дневни животни, нощните периодично ме побъркват. 
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
