До кога целта ще оправдава средствата?

Преди години един виетнамец ми беше казал: „When you can’t get what you want, want what you have“ (Когато не можеш да имаш това, което искаш, поискай това, което имаш). Мъдро е, но и някак пораженско ми звучи. Призив да се откажеш да се бориш за мечтите си, понеже не са се случили от първия път и да се примириш с това, което ти е дадено. Мото на хора, които предпочитат да си гледат животеца с това, което Бог им е дал и, по възможност, никой да не ги притеснява за нищо.

В другата крайност са макиавелистите, смятащи, че всичко е позволено, само и само да стигнат там, накъдето са тръгнали. Само че понякога и това не си струва, когато вложиш прекалено много, а гаранция, че ще стигнеш така и няма. Или пък стигаш, но се чувстваш идиотски като  Пир. Както винаги, истината е някъде там, в правилния баланс, по средата от злато. Само че, когато тръгнеш по наклонената плоскост е много трудно да прецениш къде да спреш, а още по-трудно е самото спиране. Когато си вложил толкова много, не ти се иска да се откажеш, защото мислиш, че ей сега, зад следващия ъгъл те чака планината от щастие, ти само трябва да дадеш още малко от себе си. Завиваш и гледаш празната улица, но там, зад следващия ъгъл като че ли нещо проблясва и ти се затичваш още по-бързо, защото вярваш, че там е твоята крйна цел.

От месеци всички ми пилят на главата, че трябва вече да спра и да се откажа. Но аз съм тъпо и упорито животно и не искам. Вярно, отчайвам се все повече, след всеки следващ намек, който би трябвало да ми извади очите, но има и искрици, едни такива проблясващи за части от секундата, които не позволяват на шибаната ми надежда да умре, а тя е моят двигател, който ме тласка все по-напред… и все по-надолу. С времето ударите с камшик през лицето ми стават все повече и все по-силни, а искриците все по-малко и все по-слаби, но аз вече съм дала толкова много от себе си, че се страхувам, че ако сега се откажа и зарежа всичко, нищо няма да ми е останало, ще бъда една куха, празна черупка. И за това продължавам, напълно загубила разсъдака си, превръщайки се в някой друг, някой, когото никой не харесва, най-малкото този, към когото се стремя.

Дали не е време да се обърна и да видя какво имам до себе си? Онзи ден, когато писах малката обява, накрая осъзнах с лека изненада, че законният ми половин отговаря на 89% от изискванията в нея. Три са нещата, заради които вече години наред се чувствам неудовлетворена и не спирам да търся другаде. Три, които получавам от новата си любов, но пък там има толкова много други непокрити изисквания, че в един момент трябва да се запитам – струва ли си да продължавам да копая надолу, при положение, че имам почти всичко, което искам, тук до мен? Да получавам 89% без усилие, или да се боря със зъби и нокти за някакви си 19%? И то 19, които започнаха от 73% и прогресивно намаляват, колкото повече се мъча да ги задържа.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!