Къде е? Какво прави? Откачам

Не, не съм добре тези дни. И ставам все по-зле, ако трябва да съм честна. Защо ли? Защото се влюбвам. Ре-влюбвам, по-точно. Отново, в същия човек, все повече. Докато мислех, че е успял да ме накара да не го обичам вече, ми беше ок, бях спокойна. Обаче сега усещам че затъвам в блатото на несподелената любов и ми иде да се гръмна. Не става по-лесно и когато говорим с него – държи се чудесно, приятелски, почти както в самото начало. Само без да ми казва, че ме обича. И аз му го спестявам. Но пък когато си пишем, лъха някаква студенина – почти като в самия край. За това избягвам да му пиша. И продължавам да мразя това, в което интернет превръща връзките.

Не излиза от ума ми – и денем, и нощем. Сънувам го, понякога по няколко пъти на нощ. Чувствам се щастлива, когато си мисля за него или след като сме говорили. После започвам безсилно да подсмърчам, понеже се сещам, че всичко свърши и той вероятно не желае да бъде повече с мен, и че никога вече няма да сме заедно, влюбени. Но защо тогава ще иска да ходи с мен на концерт? Защо ще иска да ходи с мен и мои роднини в дивотията, с преспиване? Защо ми показва снимки на къщата си, която така и не видях на живо? Защо се държи така, все едно не сме късали?! На мен толкова ми трябва – малко внимание и добро отношение, и всичко лошо е забравено зад гърба ми. И когато попадна на нещо като това по-долу, в което се припознавам 1:1, загубвам всяка битка със себе си. Предавам се и просто падам с гръм и трясък в бездната на любовта. Само дето вече е несподелена.

И изведнъж спира да ти пука кой какво говори.. Интересува те единствено кога пак ще го прегърнеш.. Кога ще е следващия откраднат миг с него.. Забравяш коя си. Опитваш се да се опомниш, но не успяваш… Сякаш е като наркотик. Всеки път щом те прегърне и целуне, се успокояваш. Взела си си дозата и вече спокойно можеш да заспиш. После го търсиш още и още. Само неговите очи търсиш. Ничии други. Понякога, когато не си го виждала дълго, полудяваш от мисълта „Къде е?“, „Какво прави?“… Откачаш. Всяка нощ се появява в съня ти, защото през цялото време мислиш за него. На сутринта усмивката е на лицето ти, защото се сещаш какво си сънувала. И така до следващата тайна среща, на която винаги ти спира дъха и забравяш за света около теб… И едвам се откъсваш от пръстите му, защото все някога трябва да си тръгнеш, колкото и да не ти се иска. Прибираш се, усмивката не слиза от лицето ти… Имаш чувството, че още си в прегръдките му, защото усещаш парфюма му по дрехите ти… Чатовете – тях почти си ги намразила, защото там нищо не е същото… нищо. Дори думите звучат някак си различно. Предпочиташ да говориш с него очи в очи, дори и да се карате, защото скарате ли се в чата, усещаш безсилие пред един монитор и буквите по клавиатурата…

според facebook – авторски текст на Vicky Starcheva

[wp:svejo-net]