Сънувах, още първата нощ. Беше гадно, понеже беше истинско. Ако трамваят не минаваше покрай плажа, щях да се чудя сънувам ли или всичко е реално. Но сълзите, с които се събудих, бяха съвсем мокри и истински. Както и гадното чувство, което ми тежеше през целия ден.
Наяве:
– Обичам те!
– Знам.
– Знам, че знаеш.
Насън:
– Обичам те!
– Хайде да не си говорим глупости точно сега и тук.
– Глупости?
– Не виждаш ли, че от известно време само единият го казва?
Наяве:
Мислех си тези дни, че от концерта и трънските чукари насам, той повече не го е изричал. Емотките не са думи.
Насън:
– Напротив, виждам. От януари до сега си го казал само два пъти и то с клизма. Повече от месец въобще не си.
Наяве:
– Ти вече съвсем ли не ме обичаш?
– Не е така.
Насън:
– Нали точно за това те питах последния път дали си спрял да ме обичаш, а ти каза, че не е така. Какво да си помисля? – Очите му се насълзиха, моите също. Събудих се с мокри страни.
Наяве:
– Повече никога ли няма да го кажеш? – мълчание, след което тръгва да излиза от стаята – Значи никога… – Очите ми се насълзиха. Не можах да се събудя.
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
