Вече повече от пет години пиша в този блог за всичко, което ми хрумне. Началото беше изключително емоционално и драматично, тогава блогът беше моето средство да изкрещя това, което не смеех да изрека. Имаше един основен адресат, а всички останали (шепа хора), бяха просто кварталните кибици. Това беше времето, когато всичко, което ми се случваше, моментално се оформяше като текст в главата ми. Направо бях започнала да мисля в статии. Пишех кажи-речи всеки ден, като почти без усилия намирах какво да кажа.
Постепенно нещата се промениха, както се промени и настроението ми. Личните теми вземаха превес или пък намаляваха, в зависимост от застоя или развитието на любовния ми живот и смяната на емоционалното ми състояние. Неведнъж съм отбелязвала, че когато съм щастлива просто не ми се пише. За сметка на това в нещастието си намирам почти неизчерпаема муза. Така се получава, че писането е огледало на душевното ми състояние.
Наскоро четох, че това било много характерно за интровертите, към чиито редици с гордост се самозачислявам – те се изразяват много по-лесно и свободно в писмен вид, отколкото при вербално общуване. Дори мога да твърдя, че в някои моменти на живо съм пълно дърво. После обаче мога да седна и само за една нощ да напиша роман в три части. В него бих казала всичко, което съм премълчала, макар че съм искала да изрека.
И ето, онзи ден получих едно от най-несправедливите обвинения, което доста ме засегна – че си търся повод и повдигам въпроси, чрез които изкуствено да предизвикам буря в отношенията ни, за да може после да има за какво да пиша в блога. Един вид, че си хващам мъж след мъж, само за да имам повод за писане. Това твърдение много ме огорчи тогава и въпреки това си премлчах, само за да може да го напиша тук сега. Не, не е вярно! За мен блогът е мястото, където мога да напиша това, което не мога да изкажа по темите, които ме намират в ежедневието.
Още от невръстна тийнейджърска възраст правя същото – мълча, събирам, трупам и след това изливам всичко на белия лист. Понякога дори без конкретен адресат, без никой никога да прочете – просто имам нужда да го напиша. В противен случай може би ще се наложи да си говоря сама, а това дори и в моите очи не е признак на добро ментално здраве. За това и напоследък ми е гадно, когато имам да кажа нещо просто на себе си, а знам, че хора, които не искам да го прочетат, ще го видят. И премълчавам отново. Може би е време за нов блог, само за мен?
[wp:svejo-net]
Може и да се повтарям, но…
„ДОБРЕ ДОШЛА В МОЯ СВЯТ!“
Усмихни се! Утре ще бъде по-зле.
Така добре те разбирам, горе си описала мен! Аз дори го правя често в рими, т.е. все по-рядко. И си права, че музата на писането е в отрицателните настроения, рядко е в положителните! Никога не мога да кажа това, което мога да напиша.
И никакви такива – блог „само за мен“, ние, на които ни е интересно тук – какво ще четем? На който не му е, или пък смята, че го правиш за да привличаш внимание – да не чете пък!
Воденето на блог е много популярно в чужбина. За радост и българското блогване вече има доста дълга история.