Време е да направим нещо. Не може повече така. Движим се като асансьор – ту сме в най-черната и дълбока дупка, ту сме над седмото небе. То не бяха сълзи и сополи, то не бяха целувки и милувки. Тъкмо реша да приключа с всичко и се оказва, че не мога. Тъкмо си помисля, че вече всичко е наред, оказва се, че е нищо подобно. Слънчице мое, така ще се побъркаме, не може повече да се измъчваме по този начин.
Уж започнахме отначало. Дори с театрото:
– Hi, asl? Играеш ли билярд?
Аз се поуспокоих, проядох, вече не ме боли ченето, почти спрях да мисля за конкуренцията… Избъзиках те, че дойдох, видях, победих, заплюх си те за мен, уверих се, че няма да те загубя. А днес какво? Пак се връщаме в началото. Пак сълзи, пак сополи, пак терзания, пак морал, пак болка, пак мъка, пак угризения. Какво стана с цветята и розите, които бяха миналата седмица? Пак заради другата, нали? 
Казах ти – зарежи, майната му, каквото било – било, ще опитам да не го правя повече на въпрос. След като не мога да направя каквото е нужно, поне да направя компромис. Знаеш, любовта е низ от компромиси, тя иска жертви и при нея всичко е позволено. Нека конкуренцията тъне в неведение, поне за нея да не мислиш. Пък ние ще си знаем 
Викаш потъвам. Не потъвам, гмуркам се. Ще стоя отдолу докато се махне гадорията или просто ще изплувам другаде. Не ме мисли, в блатото съм у дома си.
Така че стига задръжки, стига себераздаване, стига мъченичество, стига неуместна за тия времена пестеливост, стига аскетизъм, стига самобичуване заради чужди грехове, избий си всичко това от главата или просто спри да мислиш!
