Просто така, нищо конкретно, но ми се прииска да си попиша. Все още ми е доста тъповато, повече депресивно отколкото весело. Снощи здраво си поревах долу до морето, та малко ми олекна. Ако не беше такъв кучи студ (като за първа пролет), щях сигурно да остана и повече. Успокояващо е да си сам в тъмното и да гледаш как трепкат светлините, отразени във водата. Но е и доста тъжно да осъзнаеш колко си сам в действителност.
Приятелите са… те са за маса, за веселба. За душеприказчици стават много малко от тях и то само за 1-2 пъти, като прекалиш и бягат. А може би аз наистина се увлякох с това самоизмъчване и самосъжаление. Но какво да направя, като търся нещо, а не го намирам? Не знам и какво е, надявам се като го намеря, да го позная. За сега със сигурност не съм обаче. Накрая май ще се задоволя да взема каквото мога, щом не мога да взема каквото искам.
Днес изтръпнах, когато най-накрая разпознах лицето в тълпата. Е, оказа се, че не е било то, но това само ми даде храна за размисъл какво ще стане, ако някой ден наистина се срещнем. И това пък ме прати на другия въпрос – да кажа ли на конкуренцията или не. Беше елементарно да открия скайпа и мейла, че дори и домашния адрес, дали обаче да ги използвам, се пита в задачата. Признавам, че ме сърбят пръстите и единственото, което ме спира е ангелчето. То си знае обаче, че няма да се сдържам вечно. От няколко дни все си представям как го правя. Но това значи нова драма и макар този път не аз да съм на топа, ще ми е криво. Ако обаче стане така, че се съберем тримата тук, мисля, че няма да се удържа, най-малкото ще демонстрирам как се целува истински. И ще дойде пак сляпата неделя… А напоследък се замислям и дали да не разкрия тук цялата истина за нас. 🙄 Писна ми да тая и крия. Пък и тогава ще погледнете на тази история с други очи.
Тази нощ сънувах как воайорствам, макар и със знанието на ангела. Де да беше истина…
Не си сама 🙂
нямаш представа колко сама съм вече… :((