Не мога да се отърва от натрапчивото убеждение, че е грешка. Вече стягам багажа, но непрекъснато мисля за това. Цяла нощ също. Добре де, да не преувеличавам. Половината нощ само. Покрай обсъждането на морала 100 пъти зададох въпроса дали не е грешка това пътуване, 100 пъти си отговорих, че да, грешка е, и въпреки това не се отказах от него.
Не спирам да си втълпявам, че постъпвам глупаво, прибързано и най-вече отчаяно. Защото какво стана – почти година се помайвах, лежейки спокойно на това, че няма как някой да ме измести, а когато това се случи, се активизирах на пожар. Не си оставих дори време за обмисляне на ситуацията. И както винаги – тръгнах грубо и необмислено с рогата напред да преборя конкуренцията. Само че нещо не си харесвам подхода, но ми е толкова тъпо и заслепено от ревност и ярост, че не мога да мисля.
Започнах да копирам. Ха, конкуренцията е направила това, че аз ли да не мога?! Я, била направила и онова, ама мойто е по-яко. А ако мога и да изляза с едни гърди напред… Има си блог – веднага ще си направя, к’ъв е проблемът, че и моят ще е по-хубав даже (тук поне май се справих със задачата). Идва при теб – как не се сетих, щях да дойда преди нея, ама като не може – нека е веднага след като си тръгне. Купонясвали сте цяла нощ – аз пък искам всяка нощ. Целува те – искам повече и от това. Иска да се жените – аз пък искам дете от теб…
Какво се получава обаче? Ти ме режеш по всички точки, зависещи от теб. 
Това не може, другото не трябва, третото не зависело от теб, четвъртото да си избия от главата. А за конкуренцията може. Най-тъпото е, че това се отнася дори и за неща, които преди не са били такъв проблем. Не опира значи само до морала и никой не може да ме убеди в противното. Защото нищо друго не се е променило от факторите преди и сега, освен появата на конкуренция. Което ми дава още един повод за омраза. И за изтръпване на ченето… Но! Не знаеш с кого си имаш работа очевидно 
