Мислех си днес за тази опияняваща измамница – лИбоФта. Как успява от чисто и красиво чувство да се изроди в нещо грозно и обсебващо. И дали винаги и при всеки се случва така. Или може би само при силната, страстна и бърза любов. Тази, която се появява изневиделица, грабва те, понася те, завърта те и те кара да забравиш за света.

Тези дни се върнах назад из архивите, зачетох се в записките от самото начало. Стана ми едно такова приятно-носталгично докато проследявах раждането и развитието на чувствата. Започнахме колебливо, после си признахме и цяла година живяхме в розовия свят на безметежно влюбените.

И тогава започна сбъдването на филма. Чувствата като че ли малко се изчерпаха и доскучаха, последва привидно охладняване, дистанциране, „изневяра“ (ако въобще имам право да говоря за това). Оттам нататък започна същинското израждане – събуждане на тлеещия огън – по-изпепеляващ от когато и да било, разкриване на непознати страни, мазохизъм, любов, граничеща с омраза, отчаян стремеж да се задържи изтичащото между пръстите, неспирно сипване на сол в раната… Какво следва – да стигнем до края?

Защо се случва това? Защо няма вечна щастлива любов? Не говоря за обич, обичта е лесна. Става дума за истинска любов – онази, нетрайната. Имам чувството, че колкото по-бурна и страстна е, толкова по-бързо прегаря и по-зверски се изражда. Докато тихата и кротка обич може да продължи и цял живот без да се развие в никаква посока. И кое всъщност си струва повече да се преживее? Живи ли са тези, които никога не са изпитвали Голямата любов? Дали е по-ценно да си изгорял жив поне веднъж, отколкото да тлееш цял живот?