Имате грешка

Днес вече не издържах. Стисках, колкото можах, чат-пат ми се изплъзваше по някое смс-че, но не беше достатъчно. Глождеше ме дали наистина телефонът ще се окаже изключен, както ми беше казано, че ще се случи, ако прекаля с смс-ите.

Звъннах. Леле, така не ми се е свивал коремът и не ми е хлопало сърцето като се обаждам по телефона откак бях тийн и тормозех едно мормонче, с което имах несподелена любов. Тъпанчетата ми вибрираха като бас колони в дискотека – ТУП-ТУП-ТУП-ТУП… Стомахът ми беше като моряшки възел. Гласът ми потреперваше и на моменти се губеше съвсем. Но най-лошото беше, че насреща не чух това, което исках и заради което се обадих Ясно ми беше, че конкуренцията е там и слухти нащрек, че заради това ще има прикрити реплики (както винаги е имало), но не очаквах чак пък толкова. Не долових ответно чувство дори и в интонацията или тона. Търсих, слушах, провокирах, но не… празнота. И вместо да ми помогне като ме успокои, това обаждане ме съсипа още повече.

Вече наистина съм като развалина. В устата си чувствам горчилка. Очите ми горят отвътре. Вече нямам материал дори и за сълзи. Часовете се точат влудяващо бавно, не мога да се коцентрирам. Каквото и да подхвана, мислите ми са все там, далеч, където кротко и романтично печката бумти докато навън се трупа снегът. В пълен унисон с мен времето тук цял ден е мрачно, вали проливен леден дъжд, бясно блъскан от вятъра в прозорците ми. И изведнъж една мисъл ме трясна право между очите – ами ако заради снега останат откъснати от света до пролетта, сами, двамата, с бумтящата печка, без да ги е грижа за нищо и никого??? Край, не мога повече, отивам да си сипя още едно и да доизгризя останалите си нокти.

edit – Изключен е! Последният ми смс за деня седи неполучен. Отивам да се гръмна…