Предварително се извинявам на тези, които може да се засегнат, аз всичките си ви обичам. Обаче! След направената ревизия се налагат нЕкои промени в приятелската ми листа. По-точно – оказа се, че аз май нямам истински приятели.
Дали защото съм мрънкало, дали защото ги плаша с прекалените си откровения, дали защото не преценявам правилно пред кого какво и колко да разкрия… На мен просто вече не ми останаха безрезервни истински приятели. Освен Марморка разбира се! А ако приема четенето на блога за някакво мерило – и тя не е. Всъщност оказа се, че никой от старите ми приятели, на които го показах, не е влизал след първия път. Явно ме четат само воайорите/сеирджиите. Нормално, не се сърдя. Има няколко новонапъпили приятелства, но аз не им се давам лесно. Може да разкривам душата си пред непознати, но въпреки това не ги допускам лесно до себе си.
Всъщност как се извоюва титлата „приятел“? И как се губи… Кого може да наречеш свой приятел? На какви критерии трябва да отговаря? Има ли калъп? Според мен и тук, както в любовта, правила няма и приятелството се пръква на най-неочаквани места. За мен приятел е човекът, който те разбира без думи, само като те погледне, който знае какво мислиш още преди ти да си го разбрал, който знае от какво имаш нужда във всеки един момент, дори и това да е чипс 😉 Истинският ти приятел няма да се замисли и ще ти каже какво мисли, дори и да знае, че няма да ти хареса това, което чуваш. Пред теб е твой обективен критик, а пред света е твой защитник. Знае всичките ти кусури и въпреки това продължава да те харесва. Не се сърди, че си му се качил на главата. И разбира се клишето – приятел в нужда се познава. Иначе казано – ако му се обадиш през нощта за помощ – ще се отзове. Например да те закара до денонощния, понеже ти се е дояло сладолед.
В този гаден за мен момент вярвах, че до мен няма такъв човек. Дори и сред онези, специалните приятели. Единият, както казах, ми разби сърцето и вече е зачеркнат от всякаквите списъци, другият отдавна май трябваше да бъде махнат от листата, той е толкова несериозен, че няма накъде. Добре поне, че преоткрих вечната моя най-добра приятелка. Тази, която ме озаптява да не свърша някоя поредна глупост, освен когато ме подстрекава да го направя или ми съучастничевства 😈 Тази, която направи всичко, за да ме разведри. И успя. Познава ме чудесно и знае какво би помогнало. Кой друг ще ме заведе да си купя червен сатенен сутиен с черна дантела в комплект със секси прашки, когато ми се иска да умра от мъка? Шопингтерапията а-ла бгмама свърши чудеса, на два фронта даже 😉
Стар пост, ама не мога да се въздържа.
Първо да кажа: Ти, в черен сатенен, че и с дантели сутиен и прашки…Въпреки, че съм абсолютно „straight“, искам да го видя това. 😀
Второ: Аз тук прочетох: “ Мрън, мрън, мрън, аз, аз, аз! Мен, мен, мен!
За третото, ще цитирам Кенеди:“Не питай, какво може родината ти да направи за теб, а питай, какво можеш да направиш ти за родината си.“
Много двуеточия и кавички се получиха. 🙂
е така де, то си беше за мен това. мрън! тогава беше така. т.е. пукаше ми, че е така. сега вече не ми. или поне не чак толкова.
п.п. черВен бе, жена, далтонистка такава! 😛
Този ти пост ме натъжи и се сетих за една „мъдрост“-В живота най-често се налага да съжаляваме за правилните си решения. Няма как понякога се налага да се простим с някои приятелства и илюзиите, които поддържаме живи покрай тях 🙁
ти на кой ше викаш „воайор“, бе, проблем с проблем! :))
истинският приятел не е доставчик, че да те кара в два сутринта за сладолед (освен ако нямаш уважителна причина). и качването на главата е нещо, с което не трябва да се прекалява, защото всеки си има граница.
а тъжният факт е, че много малко приятелства изтрайват напора на времето.
но пък близки хора можеш да откриеш на много неподозирани места :))