Тия дни неясно как се сетих за това как ме тормозеха когато бях малка, да спя следобед, нещо което ненавиждам откакто се помня. Може би го свързах с лятото и горещините, тъй като предимно тогава са ме насилвали, най-вече баба ми. Иначе наще отдавна бяха приели, че аз следобед не спя и никога не са ме карали. Но където и да съм ходила на гости, задължително са ме тормозили. Сега като се замисля, просто дъртите са искали да се кротна, че да си подремнат и те без да ме мислят, но тогава за мен това беше най-големият ужас.
Като изключим детската градина, където всеки божи ден по 2 часа се кокорех в леглото без да шукна, всички останали спомени от принудителните сиести са свързани с един ярък образ – ужасно силно и досадно тиктакане на часовник, който изнервящо бавно мести стрелките си. И до ден днешен като попадна на тихо място, където се чува тиктакане, ме обзема едно такова неприятно усещане и искам да изляза някъде навън или поне да включа друг шумогенератор.
И сега, след 20 години, мога да възпроизведа съвсем ясно и живо следната картинка: лято, жега, високото слънце пече и изгаря всичко под себе си, навсякъде е тихо, единствено нахалните мухи бръмчат. До мен в леглото от 10-тина минути тихо похърква баба ми, а аз внимаааателно я прескачам и ставам. Понеже вратата на стаята скърца, решавам да се спасявам през прозореца. За да се запази хлад в стаята има спуснати тънко и дебело перде, както и едно парче бял плат, забучено с джамджийски пирончета в двата горни ъгъла на прозореца. Много бавно дърпам едно по едно пердетата, внимателно откачам единия ъгъл на плата и отварям едното крило на прозореца. Обикновено в този критичен момент в 3 от 5 случая баба ми ме хващаше и се налагаше да започна всичко отначало след около 15 минути.
Когато най-накрая се окажех свободна на двора, ме обземаше тотална скука. Всичко живо в къщата спи, даже и кокошките дремят налягали под сянката на огромната черница. Всъщност спеше всичко живо в целия квартал. Само мухи бръмчат. В тези скучни минути си играех да ги ловя и да поставям рекорди колко мога да хвана наведнъж в шепата си. Стигала съм до 9. Опитвах и да ги давя в кофа с вода, но гадинките издържаха до 5 минути по часовник, без да пукнат. Въздухът тегне, не потрепва и листо. Невъобразима жега. Отивам и си бера малини, ягоди и черници. Изучавам буболечките в пръстта, паяците във външната тоалетна (там какви екземпляри съм виждала! Наторени, угоени, яка работа), търся мишки в хамбара, отивам да тормозя кокошките в полозите като ги проверявам дали са снесли, наглеждам малките мисирки (за незнаещите – това са пуйки), излизам на улицата – пълно мъртвило! И така се моткам 2-3 часа, докато започнат хората лека-полека да се разбуждат. Ура, и тази следобедна дрямка отмина.
Всъщност, въпреки, че това бяха едни безкрайни часове на самота, никога не съм съжалявала за тях. Яд ме беше само, че другите деца също спяха, вместо да се забавляваме заедно. Не можех да ги разбера. Все още не мога. Аз пък се научих да си правя интересно, да върша всичко много, ама много тихо (това и до ден днешен го правя когато някой спи, не за да не му преча, а за да не се събуди и да ми развали рахатлъка на самотата), и да се радвам, че не спя, защото от сън спомени няма.
Сега, за да не си кривя душата, ще кажа, че и на мен ми се случва да заспя по някое време следобед, няколко пъти в годината. Обаче мразя, когато това стане, защото много тежко го изживявам. Цялата ми уста след това лепне, често пъти съм се омотала в собствените си лиги (не знам защо, само когато спя следобед ми текат лигите, изпробвано е, имам и свидетели, ама е голяма гнусота), светът ми е крив, колкото по-дълго съм спала, толкова по-крив ми е, започва да ме боли глава, не мога да спра да се прозявам и най-вече – не изкарвам будна повече от 2-3 часа и заспивам още към 20-21ч. та чак до другата сутрин – като пън, все едно цял ден съм цепила дърва. Поради това, дори и да ми се доспи понякога, ако трябва си слагам клечки на очите, само и само да не допусна да се склопят.
За сметка на будуването ми, дори и днес мога да изпитам същото чувство, когато изляза навън към три следобед и няма жива душа, а звуците са някак приглушени. И пак ми става едно такова… все едно съм сама в света. Малко музичка пооправя нещата. 
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
