Да, не са от старите ленти, понеже са още по-стари, много по-стари, отпреди има-няма 100 години! У нас снимки не се изхвърлят. Наскоро един приятел ми обясняваше как като умре тоя или оня член на семейството му, камари снимки отиват на боклука. Това така и не го разбрах. Защо?! Нали това са спомени? А след време от спомени се превръщат в история. Голямо ли е значението, че не са твоите спомени? На тези снимки са приятели и роднини, прадеди дори. Никога не бих могла да ги изхвърля. И без това опасността да се зарием през годините със снимки рязко намаля, след като сега всички са цифрови и почти никой не вади снимки на хартия.
Винаги съм се интересувала от родословието си. Макар и само на думи. Неведнъж съм карала прабаба ми (от едната четвърт на рода) и дядо ми (от другата), да ми разказват родословното ни дърво. Никога не съм си записвала обаче и сега, ако ме питат, имам доста бегла представа кои са далечните ми роднини. Само знам, че са ми роднини, но това ми е достатъчно. Знам също, че един такъв далечен роднина се е хванал и е направил подробно дърво на рода ни, като се е върнал назад чак до 18-ти век, до n-броя пра-прадядо ми Конда от Габрово, който си е грабнал челядта и е избягал от турците в Молдова. По-късно родата се мести в Румъния, в района на Констанца и по силата на Крайовската спогодба се връщат отново в България, след 2-3 века изгнание. Според мен тези неща трябва да се знаят и да се помнят. Това за едната четвъртинка на рода.
Но за съвсем друга част на семейството си исках да пиша днес. За тази, за която не знам почти нищо. Издънка съм, макар и леко встрани, на една доста известна и уникална софийска фамилия. Не я носи и баща ми, само защото името идва от баба ми и се е изгубило след като се е омъжила. Това е семейство на потомствени и много известни в тези среди фотографи. Така ми се иска да бях прихванала повече от тях! Убедена съм, че много фотографи са чували и знаят за тях повече, отколкото аз. Но благодарение на тази приемствена професия, у нас има останали не малко снимки на дедите ми, някои от които правени преди повече от един век.
Може би дори и с този фотоапарат 😀
Трудно се разчитат посвещенията отзад, но поне датите личат ясно.
А краснописът на тези пощенски картички винаги ме е покъртвал! Нечовешко е просто! :-O Както и безумно формалният стил на писане на брат към сестра.
В това фотостудио е работела лелята на баща ми, която и аз си спомням като малка.
Всъщност, няма да имам нищо против да опозная непознатите си роднини 🙂
[wp:svejo-net]
яко е
Това си е истинско съкровище. 🙂
уникално…
Уникално красив почерк!
Аз също си пазя старите снимки на родата…
🙂
Абсолютно съкровище!
О, кой ли от нас няма такива снимки? Имам една пълна кутия с черно-бели снимки на пожълтяла хартия, а снимките са с къдрав ръб. И колко много от тези хора не са вече между нас.
И такъв фотоапарат имам. Остана ми като една от малкото вещи принадлежали на баща ми и сега е в моя дом. Само дето над обектива се чете запазеният знак на „ZEISS ICON“, а на гърба на кутията има надпис нещо като „Box Tengor 542“. Дори и представа си няма как се отваря, какво се слага вътре като лента. Но пък има много красива кожена дръжка-ремъче за носене. Апаратът който имам е досущ като този от снимката и като цвят и като конструкция.
надписът цайс на този е точно под обектива, ако кликнеш на снимката става малко по-голяма и може и да го видиш. иначе съм го отваряла още като малка. той беше потънал в прахоляк и клейки, почистих го и го разучих. известно време си криех в него разни съкровища. и честно да си кажа, и аз не съм сигурна какво се слага вътре – дали от онази, широката лента (срам, ама не знам колко мм се води), или от стъклените плаки. все пак може би лента, понеже ония врътки отстрани са за превъртането и май. имах един познат преди години, който ми разказваше как е ползвал от широката лента с обикновен фотоапарат зенит, без да му затваря капака – за дълга нощна експозиция, така че предполагам, при добро желание и нужните условия, може всичко да се ползва. а иначе качеството на снимките, правени със стъклени плаки е пъти по-добро от другото. преди години са ми правили паспортни снимки с плаки и ме е яд, че ми остана само една от тях.
Да знаеш, Гарга, имам смътни спомени, за една дървена ролка с тънък процеп, ограничена от две метални дискчета и около нея лента широка 6 см. Така се правеха десетина или 12 снимки с формат 6 на 9 см. Не става дума за плака. Стъклените плаки с нанесена върху тях светлочувствителна емулсия, са характерни за доста по-стари конструкции – големи кутии, монтирани на стативи, при които фотографът си покриваше главата с черен плат. Нашите фотоапарати са много по-модерни и от преносим тип. Нещо като транзисторните радиоапарати на времето.
А иначе моят фотоапарат е съхраняван много добре, беше опакован и в кутия, на рафа за шапки в гардероба на майка ми. Изглежда лъскав черен и е като нов. Ние с теб сме богати жени. Я виж какво богатство притежаваме.
нашия си стои откак се помня, та до днес, на един рафт на библиотеката в хола, точно до дървената статуетка на дон кихот. питах аз баща ми – точно с лента 6 х 9 е. иначе тия с плаките, стативите и чичковците под черджето знам, че са други. тоя, за който казах, точно така ме снима. той беше един стар фотаджия, на когото редовно ходех да досаждам да ми промива безкрайните ленти свема и орво, понеже си падах по сина му, който снимаше сватби с камера 😳 ателието му, по-скоро беше дюкянче, беше в един двор на ул. овче поле в софия. това преди повече от 16 години…
а някъде под леглото ми в софия все още се търкаля един малък преносим фотопроявител, той пък ми е от майка ми, на нея от баща и… абе мотае се нещо в кръвта, ама що не е избило повече!
Me likez it.
Гарга, чета ти написаното и ме напуши смях.
Преди да избухне демокрацията, работех в един институт. Имаше отлично оборудвано с модерна техника фотографско ателие, за снимане на макетите или прототипите на изделията, които проектирахме, за разните отрасли на промишлеността. Тогава имаше и промишленост.
Случваше се някой от нас да занесе цилиндрична кутийка с лента от личния фотоапарат и да каже “ Аз тука съм направил малко семейни снимки. Би ли ми направил тази услуга да ми ги промиеш, ако трябва ще си платя каквото трябва и т.н“. Следваше як шут по вратата, която се хлопваше пред носа на искащия услугата и откъм помещението на фотоателието се чуваше: “ Марш оттук! Ние тук промивки не правим! Това да не ти е Гинекологията в Медицинска академия? Това тук е фотоателие!“
С времето се научихме как да искаме услугата. Звънвахме леко на вратата, изчаквахме няколко минути, защото там режимът на отваряне беше специален и смирено питахме“ Бихте ли ми проявили тази лентичка, на която нещо съм снимал, ама не знам дали ще излезе нещо“. И прочее любезности. „То не е спешно, та когато е възможно, ако е възможно да ми проявите лентичката….“
така, така, мен баш той ме научи, че се проявяват, а не промиват, ама кой да помни толкова много време :))
Гарга, от всичко това съдя, че ние с теб неслучайно имаме еднакви фотоапарати от отминалите дни. То няма нищо случайно. Просто сме „сродни души“. А и аз толкова много обичам да правя снимки! Не съм професионалист, точно обратното, но се случва да правя и някои добри снимки.
неведоми са пътищата блогови… 🙂
Аз ако съм на твое място – за тръпката ще се опитам да направя снимки с него, все още се намират и майстори да го поправят ако има нужда, и „ленти“, и хора, които да ги обработват 😉