Зоофилия

Сама се чудя, как може до сега да не е дошъл редът на статия, посветена на домашните и не толкова домашни гадинки, които съм имала, имам и искам да имам. Любовта ми към разни мърдащи твари, малко или много по-низши от човека (макар и понякога само на теория), не се изразява със сексуално влечение, не се подвеждайте от въдичарското заглавие 😛   Датира от невръстна детска възраст, може би от тогава, когато едва-що проходила съм бъркала в носа, устата и ушите на някакво невероятно търпеливо и огромно чуждо куче в парка. За жалост съм попаднала на неподходящи родители, които винаги са били против отглеждането на каквито и да е животни в къщи, особено кучета. По този повод имам около 3-4 неуспешни опита за привнасяне на кутрета и други 4-5 неуспеха с малки, сладки котенца. Как са имали сърце тия хора да откажат пред малките муцунки – не знам.

Започнах с разни дребни гадинки, събирани оттук-оттам и не изискващи кой знае какви специални грижи – водна костенурка (първата беше нашенска, подарък от един ловджия, приятел на баща ми), гущери, богомолки (това заради Джералд Даръл), жаби,  морски кончета, сухопътни костенурки два броя, таралеж, охлюви, бръмбари (имах един, дето го бях вързала с въженце и го пусках на разходка да се заравя в земята), а веднъж си отглеждах и една пеперуда – дневно пауново око. Беше си станала съвсем питомна, живееше на пердето, а аз ѝ късах разни цъфнали китки от градинките и тя смучеше нектар от тях. Живя при мен 10-тина дни, преди да се опърпа съвсем и да умре. Освен това съм имала и разни пернáти – предимно гугутки, гълъби, имаше за малко и една двойка пъдпъдъци, отгледах и едни врабчета от голишарчета докато излетяха от гнездото, което беше свито в изолацията на един стар хладилник Мраз на балкона. За кратко имах и два заека, нормални селски, не декоративни. Бяха много вкусни.

Бях чак на 17 г., когато най-после се сдобих с истински разумно животно. Както всяка пролет покрай рождения ми ден, аз и Мърморка отидохме една привечер да крадем рози от градинките пред съседния блок. И изведнъж едновременно забелязахме върху една купчина строителни отпадъци под един балкон едно бебе сиамско коте. Нахвърлихме му се ожесточено, не че то искаше да бяга. И понеже нямаше опция тя да го задържи, защото имаше дърт сиамец у тях, аз реших за пореден път да пробвам да пробия желязната защита на майка ми, която беше най-големият коткомразец. Баща ми напротив, той ги обича, но заради нея… Та предприехме нЕкои тактически измами, само и само да стане на мойто. И стана – така се сдобих с Гонзо Виелицата (цяла година чаках да му пораснат макарите и накрая просто се примирих, че явно е женска). Майка ми още не е простила на Мърморка, въпреки че на втория ден вече дундуркаше котката като бебе. Важното беше, че отбраната се пропука и пътеката беше проправена!

Макар да се заплесвах по разни аквариуми, никога не бях имала желание да си завъдя риби. До момента, в който тогавашното ми гадже не ми купи няколко хелера, скаларии и молинезии. Няколко дни ги гледах в една стъклена кана за кафе, после взех на заем един аквариум, а рибите някак си ставаха все повече. Купих си един ~30 л., след него поръчах един 70-литров аквариум, покрай тях се навъдиха и няколко малки – изолатор, родилно и т.н. и в един момент бях оградена от стъклария, бълбукаха помпи навсякъде, светеха лампи, мряха риби на килограм… Покрай тях, така и така вече беше пълно с аквариуми, завъдих два червенобузи звяра, дето нямаха наяждане, две жабки, раци, първата водна змия и една лабораторна мишка-албинос. Това, плюс котката и един буркан с индийски пръчици. Да не споменавам стотината саксии с цветя. Имаше един период, когато за да влезе човек в стаята ми, трябваше да ползва мачете.

Лека-полека редуцирах гадинките – кои сами ме улесниха, на кои помогнах… За жалост котката си отиде сравнително млада – беше на 5 години и така и не разбрах от какво умря – сутринта беше ок, а през нощта умря. Все още много тъжа за нея, сегашният звяр не може да се сравнява с онова умно и любвеобилно същество. На мишката ѝ дойде времето и си умря от старост (или от бубонна чума, според баща ми). Последните риби, понеже не искаха да мрат сами, станаха храна на змията. Тя пък порасна и почнах да ѝ купувам риби за стръв. После внезапно и тя умря. От костенурките се отървах, като ги подарих на един голям зоомагазин. И така си дойдох в сегашното жилище без нито едно животно.

Ама нали сърце не трае, още първата година опитах да гледам едно черно коте, но нещо не се сработихме и го подарих на един приятел с къща. Втората година направих втори опит – прибрахме с Мърморка (отново!) една котка сив металик, порода плажна превъзходна, известна понастоящем като „повръщащата котка“. Голям бяс, не дава да я пипне човек, само знае да иска да яде. За сметка на това успешно усъвършенства изкуството на спането – спи навсякъде, във вскакви пози, по всяко време. Веднъж спа в едно чекмедже 20 часа без да излезе въобще. 

За кратко гледах един тритон (знам, че са защитени, вече не бих гледала, но тогава нямах представа), два модела водни змии и една млечна. Млечната е единствената, която съм купувала и всъщност ми беше животното, за което съм дала най-много пари. То като се замисля, освен рибите, други животни не съм купувала. А, и пъдпъдъците. За жалост се предоверих на чужди съвети, вместо да послушам усета си и животинчето се спомина доста бързо. А тъкмо се беше научило да не яде. От миналата година гледам няколко тарантули и „китайски“ мишки, които се множат със завидната скорост от 5 малки на 20 дни. Правя сметка на първа-втора заплата да си взема друга змия. И за да не се шокирате с тия змии – от малка са ми много любими животни, заедно с гущерите. Допирът им е много приятен, все едно са покрити с коприна.

Никога не съм имала тривиални гадинки като хамстери, канарчета, вълнисти папагалчета… Ще ми се да си отгледам гарван, нали уж били най-умните птици. Някой ден със сигурност ще си взема куче. Имам си една любима порода и рано или късно ще се сдобия с неин представител. А в огромната ми зимна градина ще живеят папагали и разни други неща. Животът е пред мен, нали? 😀

[wp:svejo-net]