Не очаквах, че точно за Марсилия ще кажа – е те тук искам да живея! Вярно, че нямаше време да се запознаем подробно с града (то къде ли имаше
), но това, което видях ми хареса много. Може би защото имах предварителната нагласа, че Марсилия е гаден, шумен, мръсен град, пълен с негри и араби, гъчкан с народ и т.н. Да, ама не – оказа се поредното приятно, чисто и подредено местенце, народ така и не видях, вярно, че беше почивен ден, но все пак беше далече от представите ми. И не е за пренебрегване – имат страхотен рибен пазар, точно на кея, директно от лодките, рибата още мърда, а и да беше само риба – то змиорки, то сепии, октоподи, раци, лангусти… С две думи залепнах там и не само, че не ми се тръгваше, ами и се размечтах защо няма като в Истанбул да опънат по една скара и да почнат да ти я приготвят направо. А там някъде в далечината се виждаше и островът с небезизвестния замък Иф.
Бях си навила на пръста, че задължително трябва да си купя пастис и абсент. И докато се тюхках къде ще ги намерим, се сблъскахме с едно магазинче специализирано точно за тези две напитки. Оказа се, че собствениците му са и производители и се виждаше зад щанда как бутилират, само че за разлика от цар Киро, тия си имаха лиценз. Продаваха и много други марки, но цените на абсента бая ме облещиха. Преборих се с ковчежника само за пастис, но пък си взех лъжичка за абсент с тайната надежда, че ще ме огрее някой ден и за него.
Късно следобед минахме испанската граница. Единствената, на който ни спряха след тази със Сърбия. Пред нас бяха отбили още една българска кола – от Силистра. Но аз не се и изненадах, понеже малко преди това на една бензиностанция се беше изсипал цял автобус с български циганки на път за Испания. Явно си имат специално отношение към нас.
Следва…