Докато мен са ме обзели пролетна заетост и липса на блогово време, може всички дружно да си припомним колко беше интересно във Венеция преди почти три години.
Цък на линка от текста, за да видите цялата статия
Докато мен са ме обзели пролетна заетост и липса на блогово време, може всички дружно да си припомним колко беше интересно във Венеция преди почти три години.
Цък на линка от текста, за да видите цялата статия
Не беше точно това представата ми за класически швейцарски град, но той и без това полвината е в Германия кажи-речи. Все пак си ги имаше и някои отличителни белези – чисто, спретнато, старо и симпатично, с магазините за шоколад и часовници.
Цък на линка от текста, за да видите цялата статия
[twitter-button]
Един ден се разходихме и на югозапад от Лисабон – до Сетубал. В едната посока минахме по стария мост (а-ла Голден гейт), а на връщане по новия – Вашку да Гама. Там пак разгледахме някое и друго кале (ама наистина имат много!), освен това хапнахме прясна рибка до кея, приготвена пред очите ни. Аз опитах пържени хайверни торбички, въпреки, че докато си ги поръчвах мислех, че са спермени торбички – ако някой не е пробвал, да не чака повече, много са вкусни така наречените малаки. Но така или иначе, на заведение се пада средно по един от персонала, който се води, че говори английски, а на практика бъкел не отбира, освен yes и no. Сочиш нещо по менюто, в което пише само на португалски, надявайки се да става все пак за ядене, а в моя случай – просто отидох до витрината с рибите и показах какво искам. И почти уцелих.
Докато ползвахме Лисабон за стационар, пообиколихме наоколо в радиус от стотина км. Общо взето се придвижвахме от замък на замък. Португалия се оказа поредната държава, която е нацвъкала замъци и замъченца на всеки хълм. Кои по-стари, кои от 1-2 века, всички с прекрасна гледка около тях – „градини“ (баш гори си бяха), реки, поля и океан тук-таме, някои с интересен интериор, други без покриви, но всички дават самочувствие на народа, че е част от страна с минало. Почти във всички се усещаше силно мавърско влияние, което ги прави още по-екзотични.
Белем е квартал на Лисабон, разположен край реката, в който се намират разни интересни местенца като например дворец, огромен манастир, куп музеи, 2 ботанически градини и т.н. Там времето сякаш е спряло преди десетки години, животът е спокоен, като изключим шматкащите се тук-там туристи. Бяхме там през уикенда, в следствие на което навсякъде намазах от входните такси, понеже със студентската карта ме пускаха без пари. Първата спирка беше Музеят на каляските. Колко ли ги е друсало по калдъръмите…
За останалите манджи да кажа – любимото им е бакаляо – сушено и безумно солено филе от риба треска, което след изкисване готвят с какво ли не, включително с ориз или макарони. Но не е лошо. Странното е, че въпреки колониалната история, не използват почти никакви подправки, да не кажа съвсем никакви, дори и сол. Разцепихме се да ядем на корем на т.нар. им бюфети. Плащаш 3-10 евро (в зависимост от мястото) и трупаш колкото можеш по чиниите. Като манджите не са някакви гадории, напротив – яко мръвка във всякакви варианти – агнешки котлети, свинско джоланче, телешки филета, риби, сирена, предястия, манджи, супи, панирани банани, абе каквото ти душа сака. Имат и доста силно влияние от бразилската кухня, дори ядохме в бразилски ресторант, обслужвани от автентични бразилци. Които се познават по ръста – португалците са доста ниска нация, за разлика от двуметровите бразилейроси.
За сградите да кажа – много интересни стари къщи, често облицовани с „ажулейос” – фаянсови плочки като за баня, но с различни цветни мотиви, много пъти даже с цели картини. Много ефектно и интересно, за това е леко странно да видиш, че не малко от тези къщи, дори и в центъра на града, стоят с изгнили дограми, където прозорците не са заковани или по-често зазидани, а по думите на майка ми, която ги е разглеждала в търсене на квартира – вътре страшно западнали, със скърцащи прогнили дюшемета, мухъл и т.н. Масово се продават или дават под наем на безумни цени. А да имаш балкон или още повече – градинка, за Лисабон си е истинско богатство, което многократно качва цената.
Ааа, за Лисабон ли питате? Откъде ли да започна. Не, че има кой знае колко да кажа. Ако трябва с няколко думи – доста близък до някои големи български градове, което го прави много лесен за адаптация. Внушителни, но западнали сгради, боклуци по улиците, негри, цигани и кучешка продукция по тротоарите, размятани от вятъра хартии и найлони. Не знам дали е град на страстите (май по-скоро не), но определено е град на контрастите.
Последен ден от пътуването към крайната точка – отново имаме половин ден да разглеждаме, този път Мадрид. Този град го сравнихме с Париж по помпозност и мащаби на сградите и донякъде разстоянията. За разлика от Париж, а и дори от Барселона, Мадрид се оказа поредният град, който ме изненада и ми хареса. Не знам защо точно за него си бях навила на пръста, че няма да ми е интересен (сигурно защото не е на море). А дори влязох в истински египетски храм там. (още…)
Този ден имахме време до към обяд да поразгледаме Барселона оттук-оттам. Въпреки домашното скандалче, в крайна сметка успях да видя предварително набелязаните неща, както и няколко допълнителни. Само дето от инат в един момент отказах да снимам и триумфалната им арка си остана недоснимана, както и на Саграда фамилия не отдадох нужното внимание. А тя определено си го заслужаваше! Едва ли ще съм първият човек, който я сравнява с детски пясъчен замък. Какво ли чудо ще стане, ако един прекрасен ден все пак я довършат. (още…)
Не очаквах, че точно за Марсилия ще кажа – е те тук искам да живея! Вярно, че нямаше време да се запознаем подробно с града (то къде ли имаше ), но това, което видях ми хареса много. Може би защото имах предварителната нагласа, че Марсилия е гаден, шумен, мръсен град, пълен с негри и араби, гъчкан с народ и т.н. Да, ама не – оказа се поредното приятно, чисто и подредено местенце, народ така и не видях, вярно, че беше почивен ден, но все пак беше далече от представите ми. И не е за пренебрегване – имат страхотен рибен пазар, точно на кея, директно от лодките, рибата още мърда, а и да беше само риба – то змиорки, то сепии, октоподи, раци, лангусти… С две думи залепнах там и не само, че не ми се тръгваше, ами и се размечтах защо няма като в Истанбул да опънат по една скара и да почнат да ти я приготвят направо. А там някъде в далечината се виждаше и островът с небезизвестния замък Иф. (още…)
Оттам – вече по-бързичко, че взе да става късно – Ница. Също много приятно градче, не чак толкова биещо на курорт, с луксозна част, стара част, нормална за живеене част… Хареса ми с две думи, въпреки дъжда, който ни пра по Променад дез англе покрай прословутите плажове, които се оказаха само камънак. Но се стъмни, а ни чакаше и Кан, така че не можахме да и́ отделим нужното внимание.
Оттам без да предполагаме, че е просто от другата страна на носа, се преместихме в друг паркинг – в Монако (не, че Монте Карло не е в Монако де…). Късмет си беше, че през този ден (дали защото беше събота или защото беше извън сезона), половината паркинги бяха безплатни. Монако беше като макетче – невероятно чисти, все едно току-що боядисани сгради, дворец – малък детски, градинка с алейки и…това беше май.
Следва – Монте Карло – точно обратното откъм лукса – почти като Люксембург беше. Казиното и районът около него бяха най-интересни за мен, понеже имаха страхотни градини. Добре, че се отрекох от цветята, иначе щях да скубя от всичко като коза. Разходихме се и по „фибата” – може би най-известният завой от Формула 1, видяхме и не по-малко известният тунел, също част от трасето на Ф1, а съвсем случайно и ненадейно се натъкнахме и на една японска градина, обгрижвана от автентични японци.
Четвъртият ден беше супер натоварен – направихме средно успешен опит да разгледаме Лазурния бряг за един ден. Времето се гавреше с нас като ту валеше, ту печеше. Първа спирка – Сан Ремо, Италия. Чудно местенце, страшно много ми хареса. Лъхаше на стара слава. А може и да е било за заблуда. Изглеждаше спокойно, чисто, спретнато (тези думи често ще ги четете ), без демонстрация на излишен лукс, което те кара да не се чувстваш като прошляк. Имаше невероятно много зеленина, пищни и подредени градини и паркове, всякакви модели палми навсякъде. Всичко това създава невероятно чувство на спокойствие и просто те предизвиква да му се наслаждаваш.