Прекарах един страхотен ден и една още по-страхотна вечер. С един страхотен, любим човек. Нощта не беше чак толкова страхотна, понеже не изневерих на себе си и отново не можах да спя добре. След като не издържах и станах малко след 4 часа сутринта, седнах да мисля. Да, онзи вреден навик.
Вечерта, под звездите, пред чинията с ароматно телешко, с чаша вино в ръка, получих нещо, което наивният ми и недосетлив, въобще не схващащ намеци мозък, определи като предложение. Няма да излъжа, като кажа че бях много, много поласкана, но в същото време се втрещих. Какво да правя? Какво да кажа? Какво ще стане? Какво искам? Защо, по дяволите, е толкова хубаво и толкова сложно?! (още…)
Ейййй, писна ми! Напоследък май все по-често се връщам към тийн-годините си. От известно време насам, точно както тогава, ми се иска да се дяна някъде сам-сама и всички да ме оставят на мира, да не се съобразявам с чужди прищевки и капризи и да си правя това, което на мен ми е кеф, така както си искам. То бива фасони, бива, ама вече взе да ми идва до над ушите. Единият вика „Пикае ми се“, другият вика „Бързо, ела да видиш!“, а аз просто исках да ме оставят да си гледам и снимам това, което на мен ми е интересно. 
