Писала съм вече, че един от дежурните ми кошмари от дете е, че се возя в асансьор, който не приема натискането на копчетата и си прави каквото иска, смъква ме безкрайно надолу или ме качва стремглаво нагоре, спира между етажите, тръгва, преди да успея да сляза, вратата му не се отваря…

Ако се чудите защо пак спрях да пиша, отговорът е… защото ме е срам. Срам ме е, че отново изживявам любовни драми, че отново се чувствам унизена и излъгана, че прекрасната любов, която чувствам, се оказа поредният асансьор на ужасите. Нагоре, надолу, с бясна скорост, неконтролируемо, като скоростно влакче в лунапарк. А край мен са размазаните лица на хората, които ме сочат с пръст и ми се смеят. (още…)

Достатъчно е човек да влезе в един произволен профил във Фейсбук и да види как въпросният има минимум 138 „приятели“, имената на половината от които дори не може да прочете, понеже са на неразпознаваеми езици. Това само подкрепя теорията ми, че нетът не е най-подходящото място за завързване на трайни и качествени познанства. За забавление тип „ден –  до пладне“ – става. Бая километри съм навъртяла вече из всеобятната мрежа, а какво се оказва – първо тя е едно голямо село и рано или късно се оказва, че всички се познават помежду си и където и да отидеш, не можеш да избягаш от тях и второ – силно се е скъсило времето за намиране и губене на нови „приятели“.

(още…)