Онези чувства, за които писах, внесоха толкова адреналин в системите ми, че взех някои безумни решения, които неизбежно доведоха след себе си и разни страхове. Върнах се в емоциите отпреди две години, когато бях в подобна ситуация – изправена на кръстопът, уплашена, несигурна, копнееща промяна, но не смееща да я извърши. Тогава търсех опора в другия, потвърждение, надявах се с един замах да премахне цялото ми съмнение, но вместо това сигналите ставаха все по-противоречиви, а моята несигурност все по-голяма. Накрая моменът просто отмина и цялата кула от карти се сгромоляса. Тогава благодарих, че не съм изпълнила решението си, което щеше да има необратими последици на вятъра. (още…)

Пише ми се, от няколко дни много ме сърбят пръстите, но все не остава време да седна и да започна. Попитаха ме – за какво ще разкажа този път, каква е тамата? Отговорът е – не знам, нямам представа. Знам само, че нямам търпение да започнат да излизат думи изпод ръцете ми, а къде ще ме отведат – може би ще се разбере накрая. Или пък не. (още…)

Отбелязаха някои хора, в това число и аз, че напоследък пак съм спряла да пиша тук, макар да не съм в дупка и край мен да се случват доста динамично разни важни неща. След като поразсъждавах над въпроса, стигнах до извода, че обстоятелствата, макар и на пръв поглед да са добър източник на безкрайни излияния, всъщност са доста различни от досегашните и не предизвикват неистово желание да се изтипосам тук по долни гащи.

Да, имам бурна връзка, която, както писах, е като влакче на ужасите – караме се, сдобряваме се, всичко това обилно гарнирано с драма, сълзи и секс, но има нещо различно от досегашните ми драми. Тук влагам много енергия в самия акт на скандала, побеснявам, докато започна да виждам в червено и явно не ми остава свободен ток за мислене и писане. Няколко часа по-късно ми е минало и музата се е покрила вдън земя. Има и друго – ние разговаряме. Правим дисекция на всеки проблем и не е нужно да използвам блога като трибуна за изричане на думи, които иначе са стояли само в главата ми и са премълчани, когато е бил моментът да бъдат казани. Това превърна блога от средство, чрез което казвах на другия това, което съм премълчала лично пред него, в място, където от време на време осведомявам интересуващите се какво се случва с мен. А то не е никак малко. (още…)

Писала съм вече, че един от дежурните ми кошмари от дете е, че се возя в асансьор, който не приема натискането на копчетата и си прави каквото иска, смъква ме безкрайно надолу или ме качва стремглаво нагоре, спира между етажите, тръгва, преди да успея да сляза, вратата му не се отваря…

Ако се чудите защо пак спрях да пиша, отговорът е… защото ме е срам. Срам ме е, че отново изживявам любовни драми, че отново се чувствам унизена и излъгана, че прекрасната любов, която чувствам, се оказа поредният асансьор на ужасите. Нагоре, надолу, с бясна скорост, неконтролируемо, като скоростно влакче в лунапарк. А край мен са размазаните лица на хората, които ме сочат с пръст и ми се смеят. (още…)

Отдавна започнах този материал, но болезнените белези от последното изгаряне все ме спираха да го довърша и пусна. Само че колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам с облекчение, че това сега няма нищо общо с онова преди. Така че няма какво да го увъртам повече – клин клина избива и ето, от няколко месеца аз отново обичам. Този път всичко е под контрол, бавно и полека се засилиха чувствата, но това само ми даде време за трезви мисли, макар повечето от тях след това да ги изричах на пияна глава, когато ми паднат задръжките. (още…)