Вече повече от пет години пиша в този блог за всичко, което ми хрумне. Началото беше изключително емоционално и драматично, тогава блогът беше моето средство да изкрещя това, което не смеех да изрека. Имаше един основен адресат, а всички останали (шепа хора), бяха просто кварталните кибици. Това беше времето, когато всичко, което ми се случваше, моментално се оформяше като текст в главата ми. Направо бях започнала да мисля в статии. Пишех кажи-речи всеки ден, като почти без усилия намирах какво да кажа. (още…)

Който помни Хитрата сврака вероятно е забелязал, че напоследък Гаргата е отлетяла на юг и хич не пише. Не е въпрос само на отпускарски сезон, и друго има. Прекалено рутинното ми, безметежно съществуване напоследък си казва думата в липсата на теми за писане. Злободневното не ме вълнува, ежедневното е скучно за описване. Усещам как мозъкът ми закърнява със страшна сила. Беглите проблясъци, редящи букви, думи, изречения в главата ми са прекалено краткотрайни и въобще не дочакват да отворя страницата за нови постове. Хилядите снимки, които чакат да ги покажа и разкажа, отлежават без дори да са елементарно обработени. Литрите коктейли се изпиват без следа. Музата я няма. Щастливите писатели са лоши писатели.

(още…)

И понеже това е така, мисля да напиша (отново) нещо за себе си – какво се случва с мен напоследък, понеже така и така не ми се пишат някакви специални статии, които нямат нищо общо с мен.

Първо за блога – той си е мой, обаче аз напълно съм го зарязала по течението. Не съм забравила, че още вали сняг в него, макар да е време за откриване на плажния сезон. Някак си нямам голямо желание да се занимая с тая малка подробност, макар да предстои ново плащане за адреса. В ТБЛ не ме отчитат близо месец. Не, че ми пука, но може би, някой ден, ще направя нещо по въпроса. До тогава – имате си блогрол – употребявайте го. Нищо не се е променило при мен, освен, че ме мързи да пиша, повече от всякога.   (още…)

Когато преди повече от две години реших да си направя блог (подбудите сега нямат значение), бях чувала, че много хора имат блогове, че е модерно да имаш, че едва ли не е престижно дори. Направих си – това беше най-лесната част, въпреки че в началото въобще нямах представа какво точно представлява блогът и за какво да го използвам. (още…)

Обвиниха ме, че напоследък не пиша толкова редовно, колкото преди. Не е вярно, пиша. Ама не публикувам Натрупах сума ти недовършени чернови, а имам и още няколко идеи, които в най-неподходящи моменти профучават през главата ми, без да оставят трайна следа. Но все някакви по-важни неща ми изникват и дописването остава на заден план. (още…)

От дете не харесвам цялото си име, и до сега предпочитам да се представям с кратката му форма. Това е така, защото когато бях малка единственият повод да го чуя (при това понякога с вбесена наставка -о накрая), беше когато нещо съм сгафила и ми се карат. В случаите, когато не ставаше дума за „Какво направи?!“, беше „Защо не го направи?“. А моят дежурен отговор беше „Забравих“ Следваше „Това не е оправдание, като забравяш – записвай си!“ Между другото, този разговор все още често го водя, особено с баща ми. (още…)