Отдавна не съм писала за пътуванията ми на стоп, а те бяха доста през последните пет месеца. Имаше интересни, имаше скучни, имаше приятни, имаше и досадно дълги и бавни. Бяха толкова много за толкова кратко време, че вече са ми в мъгла. Но последното ще го помня дълго време.
Бях го решила от два дни – във вторник, след работа, хващам стопа, отивам да проведем очи в очи тежък разговор с предсказуем с голяма вероятност край и през нощта се прибирам с рейса. Просто нямаше друга възможност за следващите поне 20 дни, предвид зле направената ми програма за този месец, а не можех да издържам повече.
Реших през декември да закрия най-накрая тази дълга стопаджийска година. Май за пръв път стопирам толкова много и със сигурност от толкова рано до толкова късно през годината. Успях дори да запълня 
. Пак ще има пътуване на стоп, пак ще има сериозна разпивка, но най-щурото е, че може да има и други разни изненади. Потривам с нетърпение ръце и ме сърбят подметките. Ще има чукари, чист въздух и камара хора, които не познавам. Хубавото е, че и те не ме познават. Надявам се да станат хубави снимки.
И каква стана тя? Цяло лято се подпирах, а като взе да свършва се задействах активно. От няколко дни насам ме преследват едни такива донякъде вече преживяни случки и ми е хем хубаво, хем леееко притеснено заради тях. Чувствам се като премръзнало бито куче. Въпреки това ми е гот. Сладка болка, нежен гърч. 
Както е 
. 
