Срещнаха се случайно. Всъщност има ли някой, който да се срещне за пръв път с друг нарочно? Освен може би, ако са се запознали на нагласена от трета страна среща… Разсеях се. Та значи – срещнаха се случайно. В началото нищо не предвещаваше какво ще стане – просто двама непознати, случили се по едно и също време на едно и също място с, евентуално, едни и същи интереси. Често се случва, знаете.
Всеки видя светлините на другия, настроиха се на една и съща честота, размениха по няколко думи, приближиха се, завъртяха се един към друг… Тук сценарият търпи вариации – може да прехвърлят товар от единия борд на другия, а може и да не прехвърлят – я поради буря, я заради мъгла, я са размислили в последния момент. И после всеки продължи по пътя си.
Това се случва безброй пъти, навсякъде по света. Никой не е застрахован. При някои се случва по-често, при други само няколко пъти в живота. В търсене на подходящата половинка се разминаваме с много други чужди половинки. Дали е просто малшанс, когато обстоятелствата ни разделят или наистина е заради непасващото парче?
Често пъти се чудя дали е добре да се остави всичко да дрейфа по течението или се нуждае от известен тласък. И понеже не съм надарена с кой знае какво търпение, нито с особено точна преценка, почти винаги избирам да включа пълен напред и да подходя директно към другия. Понякога не преценявам добре скоростта и разстоянието и се случва да отблъсна или дори да потопя насрещния. Остава ми само да се надявам, че така или иначе не е бил подходящият. Друг път го увличам в моя килватер и дори и след време да искам да се отърва от него, е трудно, все едно го тегля на буксир.
И все пак – защо се случва така, че дори и когато си мислим, че сме срещнали идеалния – с перфектни характеристики, безценен товар, майсторски управляван – след една среща отблизо изведнъж губим интерес, той се превръща просто в поредната гемия, с която сме се разминали в нощта – минава и заминава, без повече да се сетим за нея. Рядко става така, че да се засечем отново в необятния океан на живота. Но тогава ни се дава втори шанс и понякога, само понякога, може да открием нещо, което сме пропуснали първия път и да заплуваме заедно по лунната пътека, докато делфините се търкат в носовете ни (ех, пусто клише с делфини в лунна нощ!).
Зелени очи светят в нощта и осветяват с призрачна бледа светлина летящия дракон. Познах го! Този кораб търся вече толкова време! Започвам да давам сигнали с моите светлини. Дали ме видя? Май да, намалява и се завърта към мен. Изучава ме. Вече знае коя съм и какво съм. След което бавно се обръща и продължава по пътя си…
[wp:svejo-net]
Ох, как те разбирам..
Хайде и ти пък сега. Я по бодро малко.