Последните няколко дни първото нещо, което видя като се събудя сутрин, са ордите обезумели птици, които настървено кълват бадемите на дървото. Миналата година допуснах грешката да не им обърна голямо внимание и всичко, което остана за мен, бяха няколко бадемчета. Каквото не успееха да изкълват от ядката, падаше на земята, където мравките го довършваха буквално за минути. Тази година бях твърдо решена да се добера до повече за мен. Днес станах и си казах – ще одрусам сливата. Да се чете като „ще обруля бадема“.
Веднага забелязах два проблема – дървото е прекалено високо, а аз – прекалено ниска. Мислих, мислих и измислих – ще използвам вместо дълъг прът (какъвто нямам), един от чисто новите, още неразопаковани корнизи за пердета, които чакат реда си да бъдат поставени. Знаете ги, от онези дървените, с халки за окачване, нанизани на кръглата пръчка. Речено-сторено. Измъкнах един корниз, както си е с найлона и всички такъми по него и внимателно се отправих да атакувам бадема, събаряйки само една саксия и две ролки тиксо по пътя си. Под дървото разстлах един найлон, който в представите ми беше далеч по-голям, от колкото в действителност. Идеята беше бадемите да попадат в него, така че после само да го събера и да ги изсипя в предварително приготвените за целта празни кофи.
И така, след всички предварителни приготовления, щастливо започнах да бруля. Ако някой си е мислел, че тук историята продължава с „… и така обрулих всички бадеми.“, просто не е познал. Първото, което ме изненада неприятно беше, че проклетите бадеми са като заковани за клоните и не искат да се разделят с тях. Блъсках ли блъсках по тях, а те хвърчаха на всички посоки, само не и върху найлона. И като казвам „те“ имам предвид около половината, защото другите просто си останаха на дървото, от където съм сигурна, че ми се подиграваха тайно. Другата неприятна констатация беше, че по-голямата част от дървото се извисява висооооко над възможностите на импровизирания ми прът.
Приех предизвикателството и измислих нов план – ще бруля от балкона на втория етаж. Вярно, оттам стигах върховете на едва 2-3 по-големи клона, но нямаше да дам и тях на гадните крадливи птици. И докато захласната млатех с всичка сила по закованите бадеми, които хвърчаха като шрапнели из цялата градина, изведнъж прътът ми олекна откъм върха. Погледнах го и веднага разбрах – найлонът се скъсал и попилял всичките 25 халки, трите държача и там колкото се полагат на брой тапи. Тихичко изпсувах и безславно слязох отново долу, отнасяйки с корниза три кьошета и за една бройка – телевизора.
За мой лош късмет, всички чаркаляци се бяха изсипали предимно в единственото нарочно оставено петно с неокосена трева и, забележете – коприва. Започнах внимателно да ги събирам и да броя. Другото е наред, остават още няколко халки – 19, 20, 21, 22… 22… все още 22… Дали не ги обърках, я да почна от начало. 1, 2, 3… 21, 22! Това е, три халки липсват. Започнах да обикалям като хрътка из тревата, търсейки последните три халки, заради които подозирах, как ще ми стъжнят живота. Разширявах кръга все повече и накрая се сетих – ами ако са се закачили на клоните? Погледнах нагоре и точно това видях – две халки висят. Едната свалих лесно с помощта на градинското гребло (a.k.a. търмък), но другата беше прекалено високо даже за „пръта“. Започнах да се изнервям и запокитих по нея греблото. Падайки, за малко да ме порази, добре, че с бърз рефлекс, породен от силен инстинкт за самосъхранение, отскочих назад (в копривата, да.). Халката обаче още си стоеше горе. Този път реших да вложа повече старание и внимателно се прицелих, преди да хвърля по нея „копието“. Сигурно заради това успях така чевръсто да заклещя греблото между два клона. Подръпнах тук, подруснах там, но то само се донамести в чатала на дървото. Този път изпсувах по-неприкрито.
На всичко отгоре, слънцето вече беше тръгнало на своята безпощадна мисия, мъчейки се да ме изпепели на място. Потта се лееше на талази, влизайки ми в очите и гъделичкайки ме по гърба. Започнах да пуфтя от яд и жега и трескаво да се оглеждам за изход от тъпата ситуация. И ето го, все едно мен чака – един върлинест колец, по който нежно се бяха увили стъбла боб. Да, ама аз съм оставила да зреят шушулки за семена – сърце не ми дава да скъсам растението, само заради пръта. И започнах да ги развивам. Бавно и полека, най-накрая се озовах с извадения кол в ръце. С негова помощ и триста мъки, на които свидетел стана комшията (206 см, баскетболист, как ли ми се е смял, гледайки как подрипвам под бадема с моите две глави под него…), най-накрая успях да сваля и халката, и греблото. Реших да сложа край на тая лудост, обрах останалите бадеми, които намерих из градината и накрая, триумфално, извадих от най-голямата коприва последната халка, с която сложих край на цялото фиаско.
След това се оказа, че съм събрала няма и една пълна кофа, от която 4-5 часа по-късно имах точно 500 грама снежнобели ядки. Според актуалната им цена в момента – за един работен ден изкарах има-няма 30 лв, без да сложа стотинка за труда си. Еми, няма да повторя! Поне до догодина, когато вероятно ще съм забравила за този пост.
