Понякога имам чувството, че празниците са измислени само, за да се почувстват някои хора по-нещастни, отколкото в нормален ден. Този Осми март не е първият, а подозирам няма да е и последният такъв празник. Казват, че кой както си го направи забавлението, ама понякога гадости, които да ти скапят всичко, се случват въпреки теб. И ти си бесен и безсилен и ти иде да се пукнеш през гърба от яд. Броиш секунди, овце, въображаеми шамари, дишаш дълбоко и се опитваш да се успокоиш, лекуваш се с шопинг, бясно шофиране и някрая пак опираш до безпаметно напиване. И като стана дума –
наздраве, празнуващи! И честит ви празник.
Хората идват и си отиват от живота ти, предимно май си отиват, оставяйки те да се чудиш в теб ли е вината или просто те са си такива. За някои, които си тръгнаха дори без дума, още ми е болно и ядно, за други вероятно не се и сещам. Понякога ми се иска самата аз да се оттегля от всички, ей така, без обяснения, но това противоречи на виртуалния ексхибицонизъм, който развих през последните години. (още…)
Последните няколко дни първото нещо, което видя като се събудя сутрин, са ордите обезумели птици, които настървено кълват бадемите на дървото. Миналата година допуснах грешката да не им обърна голямо внимание и всичко, което остана за мен, бяха няколко бадемчета. Каквото не успееха да изкълват от ядката, падаше на земята, където мравките го довършваха буквално за минути. Тази година бях твърдо решена да се добера до повече за мен. Днес станах и си казах – ще одрусам сливата. Да се чете като „ще обруля бадема“. (още…)
Помните ли, когато ви обяснявах, как има хора, които безумно ви привличат, дори и да са сред тълпата, без да знаете защо и колкото и да търсите някакво логично обяснение, не го намирате и понякога просто се налага да си го измислите? Е, аз попаднах точно на такъв човек, от който ми се подкосяват краката всеки път щом го видя, дори от десетки метри разстояние, без да намирам логична причина за това. (още…)
Започвам с уточнението, че това е един много дълъг пост. Дълъг във времето, не само в пространството. Започнат е в началото на август, дописван е през септември, а го завършвам чак сега, когато за първи път от 4 месеца останах сама със себе си и мислите си. За това време животът ми се преобърна в много направления и всичко се случваше все едно е извратен, заплетен, мокър сън. (още…)
Онези чувства, за които писах, внесоха толкова адреналин в системите ми, че взех някои безумни решения, които неизбежно доведоха след себе си и разни страхове. Върнах се в емоциите отпреди две години, когато бях в подобна ситуация – изправена на кръстопът, уплашена, несигурна, копнееща промяна, но не смееща да я извърши. Тогава търсех опора в другия, потвърждение, надявах се с един замах да премахне цялото ми съмнение, но вместо това сигналите ставаха все по-противоречиви, а моята несигурност все по-голяма. Накрая моменът просто отмина и цялата кула от карти се сгромоляса. Тогава благодарих, че не съм изпълнила решението си, което щеше да има необратими последици на вятъра. (още…)
Вече повече от пет години пиша в този блог за всичко, което ми хрумне. Началото беше изключително емоционално и драматично, тогава блогът беше моето средство да изкрещя това, което не смеех да изрека. Имаше един основен адресат, а всички останали (шепа хора), бяха просто кварталните кибици. Това беше времето, когато всичко, което ми се случваше, моментално се оформяше като текст в главата ми. Направо бях започнала да мисля в статии. Пишех кажи-речи всеки ден, като почти без усилия намирах какво да кажа. (още…)
Пише ми се, от няколко дни много ме сърбят пръстите, но все не остава време да седна и да започна. Попитаха ме – за какво ще разкажа този път, каква е тамата? Отговорът е – не знам, нямам представа. Знам само, че нямам търпение да започнат да излизат думи изпод ръцете ми, а къде ще ме отведат – може би ще се разбере накрая. Или пък не. (още…)
Не, не съм станала нито данъчен инспектор, нито укривам данъци. Добре де, малко. Но има един, който категорично отказвам да плащам – това е данък „обществено мнение“. Въобще не ме интересува кой какво щял да си помисли, ако аз направя еди-какво си или изглеждам еди-как си. Даже напротив, обичам да провокирам хората, за да им гледам предвидимите закостенели реакции. Къде минава тънката граница между все пак приемливото и напълно неприемливото поведение? Ясно е, че това зависи от съответното общество като цяло, както и от разкрепостеността на отделните негови индивиди в частност. (още…)
Да, този път става дума за онези първи пъти, за които си помислихте, но и не само за тях. Помните ли първата си целувка? Първото напиване? Първия секс, първата цигара, първата двойка в училище, първата любов, първия съпруг, първото пътуване на стоп… не задължително в този ред. Аз съм от онези хора, които ги помнят и за които първите пъти имат значение. Не става дума за дата, час и място, а за история, усещане и чувство. (още…)
Прясно приключилата ми (за последен път) връзка продължи цели осем месеца. Точно като предната, даже бяха същите месеци и приключването дойде отново с Великден. Само че за разлика от предните ми няколко драми, в блога тя не получи почти никакво внимание. По разни причини, основната от които – че просто не чувствах потребност да пиша тук. Може би защото наистина много разговаряхме и обсъждахме всеки проблем многократно. Това имаше известен ефект, в повечето случаи временен, колкото да закърпи отношенията до следващото скъсване. Сега, след края, не мога да скрия от себе си, че се връщам многократно към различните етапи от връзката – добри и лоши, най-често смесени. Чудесно знам, че след време лошото ще бъде забравено, ще си спомням само хубавите неща, които ме караха да продължавам да искам да съм с него и дори може да започна да съжалявам, че всичко е свършило. А до тогава – реших да разкажа (най-вече на себе си) за времето, което две души и сърце и половина прекараха заедно. (още…)
„Ти знаеш ли, че имаш страшни очи!“
Що е то флирт и има ли място в една връзка? Кога е просто невинен и от кой момент натам става виновен? До каква степен подлежи на самоконтрол? Това са въпросите, които ме вълнуват от известно време насам и чиито отговори са доста противоположни в зависимост от това кой ги дава. (още…)
Отбелязаха някои хора, в това число и аз, че напоследък пак съм спряла да пиша тук, макар да не съм в дупка и край мен да се случват доста динамично разни важни неща. След като поразсъждавах над въпроса, стигнах до извода, че обстоятелствата, макар и на пръв поглед да са добър източник на безкрайни излияния, всъщност са доста различни от досегашните и не предизвикват неистово желание да се изтипосам тук по долни гащи.
Да, имам бурна връзка, която, както писах, е като влакче на ужасите – караме се, сдобряваме се, всичко това обилно гарнирано с драма, сълзи и секс, но има нещо различно от досегашните ми драми. Тук влагам много енергия в самия акт на скандала, побеснявам, докато започна да виждам в червено и явно не ми остава свободен ток за мислене и писане. Няколко часа по-късно ми е минало и музата се е покрила вдън земя. Има и друго – ние разговаряме. Правим дисекция на всеки проблем и не е нужно да използвам блога като трибуна за изричане на думи, които иначе са стояли само в главата ми и са премълчани, когато е бил моментът да бъдат казани. Това превърна блога от средство, чрез което казвах на другия това, което съм премълчала лично пред него, в място, където от време на време осведомявам интересуващите се какво се случва с мен. А то не е никак малко. (още…)
Имате ли от онези приятели, които са ви толкова близки, че си позволяват да ви кажат абсолютно всичко, без да се притесняват, че след това ще се наложи повече да не са ви приятели? Такива, които са готови да ви замъкнат към правилната посока, влачейки ви за косата или ушите, игнорирайки шумните ви протести? Такива, които няма да обърнат внимание, когато ги карате да ви оставят на мира и ще продължат да ви помагат? Ако имате, значи сте щастливци. А ако никога не сте имали – може само да съжалявате. (още…)
Писала съм вече, че един от дежурните ми кошмари от дете е, че се возя в асансьор, който не приема натискането на копчетата и си прави каквото иска, смъква ме безкрайно надолу или ме качва стремглаво нагоре, спира между етажите, тръгва, преди да успея да сляза, вратата му не се отваря…
Ако се чудите защо пак спрях да пиша, отговорът е… защото ме е срам. Срам ме е, че отново изживявам любовни драми, че отново се чувствам унизена и излъгана, че прекрасната любов, която чувствам, се оказа поредният асансьор на ужасите. Нагоре, надолу, с бясна скорост, неконтролируемо, като скоростно влакче в лунапарк. А край мен са размазаните лица на хората, които ме сочат с пръст и ми се смеят. (още…)