… и да илядим!

Днес блогът ми става на една годинка. X:-P Уж малко било, ама на мен ми се струва цяло годинище. Минах през пълния набор от случки, характерни за тази възраст – като започнем с коликите, породени от злоба и безсилие, минем през повръщането от пребозаване, спрем се на лазенето и бутането в краката на другите, и стигнем до показването на първите остри зъбки и безцелното търчане и лутане с несигурни крачки в търсене на нещо… Отдавна смених родилното отделение с ново място и сега съм в яслите. Тук се запознах и с други блог-другарчета, чиито мами и татковци също тръскат нервно фасове в пясъчника. С някои дори се видяхме и на живо, което си е почти отживелица.

Държа да кажа, че не съжалявам ни най-малко за нищо, написано тук. И не съжалявам, даже съм благодарна за първопричините, които ме накараха да отприщя чувствата си в публичното пространство. Слава богу, после стана както се надявах още в началото и след като преживях нещата и продължих напред, блогът се превърна в едно приятно и интересно място (к’ва съм скромна само ;)) !), а не в бунище за душевни огризки. Но същевременно си остана и мое убежище. Сеирджиите достигнаха бройки, които ме удовлетворяват и за сега все още не ме карат да се чувствам като брадатата дама от пътуващия цирк.

Мислех тук да дам малко статистика – за протокола – но после се отказах. Макар, че съм обсебена от данните, които ми поднасят моите шпиони, те не са най-същественото. А популярността колкото ме ласкае, толкова ме и плаши. За това ще си пожелая само скоро да не изгубя това, което ме кара да пиша тук, пък ако има и кой да го чете – още по-добре.

Време е да духна свещичката и да ви кажа наздраве! Пък каквото сабя покаже… И не забравяйте да бъдете нащрек, предупредени сте 😉