Апокалипсис

Станах сутринта, знаейки, че нещо се е случило. Навън беше бяла зима, а малкото оцелели хора се лутаха по снега. Знаех, че повечето хора по света не са оцелели, но никъде нямаше трупове, те просто бяха изчезнали. От време на време минаваше по някоя кола. Огледах се в стаята, погледът ми падна върху едно огледало, от което ме гледаше- мъж на около 35 години, а до него видях и моето момиче – боса и в бяла нощница до земята. Преди имаше дълга тъмна коса, която по някаква причина след инцидента беше станала бяла, така както и лицето ѝ беше станало цялото в бръчки, а гърбът ѝ се беше превил. Всъщност, момичето ми вече приличаше на пъргава и лъчезарна старица, но аз все още я обичах. Тя се втурна към мен и ме прегърна уплашено, а след като се сгуши на гърдите ми двамата продължихме да гледаме през прозореца.

Излязохме навън, беше много студено, а ние бяхме леко облечени, така че студът ни пронизваше. Качихме се на влака, без да знам защо го правим. Имаше някаква мъглява идея да го отвлечем, но къде ли щяхме да отидем с него, нали върви по релси? В този момент отпред видяхме бариера, пазена от войници. Те крещяха влакът да спре, но той беше набрал скорост. Униформените вдигнаха пушки и се прицелиха, но влакът дори не намали. Започнаха да стрелят в момента, когато профучахме през бариерата, която стана на трески. За да видим, че малко по-нататък те бяха поставили напречно на линията едно парче релса. Когато локомотивът го достигна, той се наклони наляво и плавно дерайлира, като излезе чак на шосето, което вървеше край жп линията.

Слязохме и заедно с група хора се отправихме към един навес, когато дойде един отряд римски пехотинци с къси червени кожени ризници. Всички налягахме по очи, молейки се да не вземат някого от нас. Докато с моето момиче-бабичка се притискахме уплашени един в друг, не можахме да преодолеем любопитството си и погледнахме какво става. Очевидно войниците търсеха някого и погледите им минаваха през налягалите хора все едно ги няма. Или все едно бяха невидими. Все повече се убеждавах, че другите са намазани с нещо, което ги прави невидими за тези странни римляни, които очевидно не бяха никакви римляни, а дали въобще бяха хора? Накрая те продължиха нататък, водейки няколко вързани човека пред себе си и тогава момичето ми прошепна – виж, това е брат ти! Наистина беше той, но аз нищо не можех да направя. В този момент една кола избуксува в снега нагоре към прелеза и аз с още няколко човека се втурнахме да я избутаме. Отбелязах си на ум, че трябва отнякъде да си вземем джип с добра проходимост.

Тръгнахме да се прибираме към апартамента си. В цялата кооперация нямаше никой друг, освен нас. Живеехме на първия етаж, макар че всъщност това „живеехме“ не беше много точно – жилището не беше наше, бяхме го намерили и решихме да го ползваме, след като в него вече не живее никой. Беше в централните части на града – така поне нямаше да сме съвсем изолирани. Сградата беше стара, вътре апартаментът се нуждаеше от сериозен ремонт, беше вехт и неподдържан. В мизерната баня нямаше топла вода, но поне дневната беше просторна, с големи прозорци към улицата. До тях имаше високо легло, в което прекарвахме повечето време, сгушени един в друг, загледани навън, уплашени от неизвестното минало и още по-неизвестното бъдеше.

В този момент видях, че на хоризонта, което в този случай беше 3-4 улици по-натам, ставаше нещо необичайно. Загледах се и видях как една 4-5 етажна къща, каквито бяха повечето в този район на града, просто се срути. Свлече се право надолу като кула от кибритени клечки. Последва я втора, трета, след това още една, но вече на съседната улица, после се свлече цял ред, който повлече и сградите от другата страна на нашата улица и така падаха като плочки от домино, една след друга всички къщи. Излязохме бързо навън, точно за да видим как и нашата сграда започва да се свлича надолу. Първо се срутиха най-горните 1-2 етажа и точно, когато решихме, че може и да се разминем само с това, се свлякоха и останалите.

Входът беше съвсем затрупан, така че ние влязохме в нашето убежище през прозореца. Таванът беше хлътнал и сега стоеше малко над леглото, така че като легнем и се протегнем нагоре, почти можеше да го достигнем с ръка, а външната стена с прозореца се беше откъснала и наклонила леко навън. През отвора нахлуваше мраз, а вътре вече нямаше ток и ние нямаше с какво друго да се топлим, освен с телата си и няколко одеяла. Беше много студено, така че ние пропълзяхме на леглото и се завихме, треперейки. Тогава видях от тавана да виси нещо рунтаво и бяло, взех го и се оказа елече от агнешка кожа, с руното. Старицата до мен така се зарадва като ни завих с него, че и на мен ми стана хубаво.

Като се посгряхме, станахме от леглото и отидохме да видим какви са останалите поражения в къщи. Влязохме в една съседна стая, която сега приличаше на просторно таванско помещение – светлина почти не влизаше отникъде, таванът беше огромен, целият в греди. Стаята беше празна, без мебели, но по земята се търкаляха отломки, а от тавана висяха кабели, заплетена тел, някакви грозни, сиви, метални лампи… Минавайки край тях усетих топлина. Върнах се и подложих ръка под едната – наистина излъчваха топлина и слаба червена светлина. Явно предишният собственик беше отглеждал нещо тук – я трева, я животни. Зарадвахме се на топлината, точно преди да се събудя от този така дълъг, странен, цветен и подробен сън.

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!

[twitter-button]