И каква стана тя? Цяло лято се подпирах, а като взе да свършва се задействах активно. От няколко дни насам ме преследват едни такива донякъде вече преживяни случки и ми е хем хубаво, хем леееко притеснено заради тях. Чувствам се като премръзнало бито куче. Въпреки това ми е гот. Сладка болка, нежен гърч.
Като започнем с това, че напоследък дните ми са не просто кеф след кеф, а голям кеф! Вече минах първите две нива от водолазните курсове на PADI, остават ми още две, но явно за догодина. Освен, че се гмурках по 2-3 пъти на ден, го съчетавах с каране на лодка, гмуркане и от нея (вкл. и на 22 метра дълбочина!), припичане под последните топли слънчеви лъчи, игра на табла и разбира се – пиене на джин в кварталната сладкарница (сериозно, води се сладкарница ).
От друга страна имах търсена и интересна среща с човек, предизвикващ вниманието ми от няколко месеца насам. След контакта на живо и няколкочасовия разговор, протекъл неусетно, интересът ми се повиши значително Дежа вюто тук също е налице, но подробностите там ще си ги запазя за сега. Дано само аналогията не продължи още, поне от даден момент нататък.
Междувременно някои мои пътеписчета взеха да се появяват в пътепис.ком, което допълнително ми стече медец по душата. Там дежа вю имат читателите, които са минали първо през моя блог и вече са чели въпросните писания или тези, които от там са кацнали тук. Така де, ще ми се да имам материал за още пътеписи, но за сега все пак не е безкраен.
Време е да се подстригвам или просто си търся повод да стопирам. Така и така в момента нямам работа, нямам и задължения съответно. Е, имам да пиша, ама нямам муза. Аз и за блога тия дни нямах или по-скоро нямаше време кога да се позадържи музата достатъчно, че да хване декиш. Ще се поправя. Надявам се.