По ирония на съдбата през най-гадните дни в живота ми направих най-бързите и лесни стопове! Такова чудо не ми се беше случвало до сега нито веднъж, а сега – три пъти.
За три дни направих два прехода по ~450 км и един около 200 км, като и в трите случая се придвижих със скорост все едно пътувам с нашата кола, без прекачвания и проблеми. Никъде не чаках повече от 5 минути, може би само един път около 10. За пръв път нямах проблеми със започването на стопа на изхода на градовете, както и на магистралите. И за пръв път ми спря първата кола, на която махнах. Като изключим в двете посоки около Пловдив и на излизане от София, където имах къси отсечки с по 2-3 коли, ме качваха все директно за по 200-300 км. Абе щур късмет!
Нямах гадни, бавни, смрадливи коли този път, въпреки че два пъти ме возиха цигани. Втория път беше доста любопитен. Новичък лъскав Опел, отвътре се носи смесен аромат на одеколон и ароматизатор, върви лека музичка, на задната седалка – дипломатическо куфарче и куфар с колелца, на закачалката виси сако, а отпред насреща ми се хили млад черен циганин с гелосан бретон, панталон с ръб и розова риза. Оказа се с две висши образования, в момента завършва второто – право, ходил да се снима по бтв предния ден с Бат’ Бойко и т.н, че за капак имал и рожден ден, та ме черпи бонбони и ми даде визитка. Забавен беше.
Другата по-интересна случка беше с един Мерцедес от Пловдив до София. Вътре седят двама с вид на млад чалга бос и застаряващ чалга мениджър. Съответно – радиото яко дъни чалга. Младокът пред мен, с черна лъскава риза с бели апликации и камъчета на гърба, седеше полуобърнат назад и току нервно извърташе глава колкото да ме погледне косо. Оказа се, че го било шубе да не извадя някой нож, разбираш ли. Дъртакът със златен часовник и скъпи ретро слънчеви очила ме бъзна по въпроса, а аз го уверих, че няма да изкарвам ножа, ако не се наложи, при което младият подскочи 
Когато отворих ципа на раницата за да си прибера очилата, нервният пак се извърна, а аз се пукнах от смях. Оказа се, че дъртият бил кмет на моя квартал, освен това излезе голям досадник и даже ми звъня по телефона на другия ден.
Вози ме и един професионален фотограф, доста кисел и надменен, като всичките такива, над които имам наблюдение. Все пак от него успях да изкопча няколко ценни съвета, които смятам да изпробвам в най-скоро време и които обясниха някои мои неуспешни експерименти. Жалко, че не беше по-дружелюбно и общително настроен, че да завържа контакт и да мога да му досаждам и занапред. Карай! И без това човекът по много начини ми напомняше ужасно много за миналогодишната голяма грешка, по-добре да си нямам вземане-даване с него.
В разрез с настроението ми, особено това на връщане, природата беше решила да покаже всякакви пролетни прелести, като най-пленителни бяха безбройните жълти поля с рапица в апогея на цъфтежа си. Те, редувайки се с тучните зелени ливади, ми донесоха известно успокоение, то просто няма как да останеш тъжен при такава красота. Аз обаче, съвсем целенасочено този път не си бях взела фотоапарата, така че само си гризях ноктите от яд, че няма да запечатам пъстрите картинки.
