Онзи ден решихме да се поразходим до Балчик и Каварна. Нито е за пръв път, нито за последен. Всъщност е за n-ти път. И точно по тази причина, шофирайки към града на кметъла (да бе, аз карах, голям кеф!), ме осени гениалната идея да отскокнем до Румъния, ей така, за малко. Половинката се опита да възроптае, но кой ли го слуша, за разлика от май бест френд, която винаги е готова да ми играе по свирката, че и и е кеф при това. Та така – решено беше. Хапнахме в Каварна, купихме водица, заредихме бензинец и въс! Пътьом решихме, че е крайно време да видим що е то Яйлата и има ли почва в нашия туристически маршрут. Оказа се, че баш преди малко там някъде яко ги е друснал земетръса, а ние нищо не сме и разбрали докато сме били в колата.
Та за Яйлата. Ми… жега, пек, мор! Баш на обяд, даже и камъните се пукаха от горещина. Мъжо мърмори, ние се потим, той пак мърмори, ние стискаме зъби… казах ли, че мъжо мърмореше през цялото време? Иначе не беше лошо, скалите – тип „Калиакра“, демек – много ме кефят, пак бих отишла, но по друго време на годината, за предпочитане през пролетта. А ако си бях взела подходящите такъми, щях поне да наловя храна на Розалия.
Оттам уж щяхме да пообиколим още из района, но засилващото се мърморене на мъжо ме принуди да карам по-бързо за Румънско. Направихме кратка отбивка в една нива до морето в района на Шабла, но половинката удиви всички ни с това колко мрънкане може да вкара в 5 минути време и съкрати престоя до минимум. Отбихме се за още по-кратко време и до Дуранкулашкото езеро, щракнахме набързо една жаба и айде нататък.
Половинката беше неприятно изненадан, че тактиката му не е сработила и ние наистина сме тръгнали оттатък границата. Опита да ме разубеди с други похвати като например да всее паника в младия шофьор като ме уведоми, че не си носим зелената карта. На мен обаче малко ми пукаше, ако я искат – ще се върнем, голям праз. След някой и друг километър стигнахме КПП-то, където спретнахме малко шоу на граничарите. Ама и те пък, защо въобще има проверка, като по останалите граници на ЕС има само уведомителна табела в коя точно страна си навлязал преди секунди, летейки с поне 130 км/ч. Та първо се рових по багажника, щото разбираш ли, документите ми си седят там, после се опитах да пробутам на граничаря талона за преглед на колата, вместо просто талона на колата, след това мъжо се пробва да мине с шофьорската книжка, понеже не правел разлика между нея и личната си карта, накрая ни отбиха встрани за да направят по-щателна проверка, при което угасих колата при тръгването и циркът беше пълен.
И после – газ! Без никой да се сети да смени пари… Изненадата ни беше голяма, когато още в първото село – Вама Веке, видяхме тълпи народ, пълна противоположност на нашите погранични села, където и пиле нямаше. А бяхме чували, че е безлюдно, едва ли не рибарско селище със сламени колиби. Да-да! Отложихме търсенето на плажа за на връщане, което както винаги се оказа груба грешка. Продължихме към Мангалия, докъдето всъщност смятахме да стигнем, понеже и без това наближаваше 4 следобед. Там се удивих пък на огромната корабостроителница, за чието съществуване нямах и представа. Градчето си беше типичен курорт като нашите по южното черноморие, плажът не е много малък, но за сметка на това е фрашкан с народ. Така и не го изпробвахме, понеже мърморещото чудо секна ентусиазма ни за каквото и да е. А жегата все още беше убийствена, така ми се искаше да се топна поне за малко в морето.
Когато мрънкането и цупенето на половинката започнаха да ни спихват и нас, решихме, че явно няма смисъл повече да се мъчим взаимно и тръгнахме да се прибираме. Всичко, което оставихме за навръщане отече безвъзвратно. И съм убедена, че мъжо повече никога няма да поиска да дойде с нас на разходка. Ама и ние няма да се натискаме много де. Защото е будалла и не схваща, че най-интересно е когато импровизираш, а не когато си планирал всичко до минутата. В крайна сметка ние с май бест бяхме уморени, но много доволни, а той беше уморен и кисел. Всеки сам си го прави, нали?
Искрено Ви завиждам. Аз не съм имал щастието да посетя Румънското черноморие, нито да почивам там, но като гледам от снимките е „красотия“ и някой ден ще мина по вашите стъпки.