Толкоз път за един път!

За утре съм нагласила поредната си щуротия . Пак ще има пътуване на стоп, пак ще има сериозна разпивка, но най-щурото е, че може да има и други разни изненади. Потривам с нетърпение ръце и ме сърбят подметките. Ще има чукари, чист въздух и камара хора, които не познавам. Хубавото е, че и те не ме познават. Надявам се да станат хубави снимки.

Това го написах преди 4 дни. А ето какво стана след това.

За моя радост не си намерих транспорт до Беклемето, Троянско и при това положение с най-голям кеф замахах на изхода на града. Бързичко ме взеха, макар и само за 30 километра. Кофти беше, че ме оставиха на магистралата, където всички пилотират самолети, но за мой късмет от отбивката излезе един новичък бус, който веднага ми спря. Караше го приятен младеж, един такъв спокоен и с вид като да е доволен от живота. Не беше приказлив, но и не мълчеше като пън – идеалният спътник за мен. Возител, по-скоро, нали аз съм спътникът.

Та пътуваше той за Плевен, което за мен означаваше да сляза на разклона за Русе и да продължа да си махам в посока София. Той вика – ок. В един момент с периферното око виждам как профучаваме през въпросния разклон, целеустремени право към Русе. Гъкнах, мецнах, а бе излезе само едно “ :-O ама… аз тука нали щях…„, а той ме успокоява – „Не е тоя, има друг разклон, по-близо„. И аз понеже нали си блеех безцелно, не спорих много, щото не бях сигурна. Все пак продължи да ме човърка, мислих още няколко километра и пак почнах – „Ама не беше ли това разклона за Русе? Сега накъде караш?“ Към Бяла карал, през Лозница и Попово. О-о-о-о – викам – я дай една карта! Кво Попово, кви пет лева?!

Показвам му аз къде съм искала да сляза и къде искам да отида, обяснявам му, че на Плевен съм се зарекла никога повече да не чакам на стоп, понеже там ми е било най-дългото чакане за всичките тия почти 10 години, през които пътувам така. Той леко се посмути, но нищо не каза и продължи да кара. Аз продължавах да меля, като поне 5 пъти си смених решението – „Добре, до Плевен ще дойда – Не, няма да идвам до там„. Той само кара и се подсмихва. Симпатяга! :%?

Реших, че сега е моментът да клекна и да се примиря, че този е поредният, решил да ме вкара в програмата „Опознай Родината, за да я обикнеш!“. Докато в един момент както си караше, направи обратен завой и сви в някаква отбивка за Велико Търново /:) На мен хем ми стана хубаво, хем неудобно, че се отклонява заради мен. В крайна сметка реши да ме остави чак на разклона за Троян, откъдето той щеше да завие към Ловеч и Плевен. Да, ама тъкмо да ме остави и изведнъж за пореден път размисли и ме откара чак до Троян Оттам до крайната точка вече беше лесно.

Връщането мина гладко, един чичко с аквариумче ме откара до Велико Търново, където почаках най-много за цялото двупосочно пътуване – цели 20 минути! Оттам се придвижих пак на 30 километра само, откъдето пък моментално ме взе един странно-интересен човек, който ме достави чак до вратата – за пореден път вече.

Колкото до основната част от приключението… Не съжалявам, че изминах толкова път за един път, още повече, че бяха не един, а четири 😈 И дори не ме боля глава на сутринта!

П. п. Понеже се оказах доста пестелива в описанието на същинската част на цялото мероприятие, може да прочетете подробности при Коко.