Вятър, мъгла и добружданки

Тръгнах в дъжд. Проливен, ако трябва да изпадам в подробности. Слава богу, взеха ме още преди да се инсталирам окончателно на старта, макар и само за 30-тина км. А там – пак вали. И освен това е неделя, трафикът е слаб, магистрала, фучат без да гледат и никой не спира. След 20-минутно подгизване едно семейство на средна възраст се смили и ме дръпна още 50-тина км, колкото да слезем от магистралата.

Последваха нови 20 минути под дъжда, който този път беше гарниран с обилна мъгла, за да е пълна свинщината. За втори път откак стопирам се наложи да сложа светлоотразителната жилетка. Не я обичам, кара ме да се оглеждам къде ми е метлата. Куриозът в случая беше, че стопирах точно до една катаджийска вишка и нали се сещате какъв беше ефектът? Всички намаляват, търсейки слънчогледа, а после много озадачени от срещата с нов вид катаджия – с раница, даваха газ, понякога красноречиво жестикулирайки.

Времето ставаше все по-гнусно, а аз все по-невидима, когато ми спря един сребрист опел. Вътре човекът ме посрещна с широка усмивка, протегната за запознанство ръка (и аз дори не му забравих името на третата секунда!), и добруджанки. Последните се оказаха много вкусни солени курабии със сиренце вътре, лично приготвени от нежната му половинка, очакваща трето.

От радиото звучеше Metallica и той доста твърдо ми заяви, че сори, ама слуша само такава музика. Ха! И си мислеше, че ще ме уплаши ли?! Оказа се, че с него ще се возя до финала и оттам нататък пътят протече гладко, топло и приятно, в компанията на добруджанки, кюфтета и Purple.

Само една конфузна издънка се получи, когато на една бензинджийница реших да му отпусна края и да посетя двете нули. Излизам оттам и започвам да се въртя като обран евреин – тук опел, там опел – няма опел! Лека полека изпадам в тих ужас, понеже дори не мога да се сетя как трябва да изглеждат и колата, и шофьорът. Единственото, което помня беше, че номерът започва със СА и че беше сива. Май… Дали беше сива? А човекът беше 30-40 годишен, леко пълен.

Оглеждах се във все по-голяма паника, когато си заплюх един човек, стоящ до бялата си кола на същата колонка, където бяхме спряли по-рано и ние. Здравият разум ми казваше, че не е търсеният от мен, но краката ми тръгнаха натам, а късогледите ми очи се мъчеха да видят има ли на задната седалка раница или няма. Викам си – тоя трябва да е! То дето сиво – там и бяло. А и отзад все пак има багаж. Пълничък е. Пък и виж как ме зяпа с интерес. Нищо, че колкото повече приближавам, толкова повече интересът преминава в изумление, особено когато ръката ми посяга към дясната врата. И тогава видях – онова отзад не е моята раница. Следователно това не е колата. Следователно и човекът е грешен.

Обърнах се пак назад. А там – паркирани 3-4, все сиви коли. И все без шофьор в тях. Повъртях се, помотах се, почесах се умно там, където не ме сърби и тогава го видях! Блед ореол светеше около него, толкова му се радвах! В същото време се ядосвах на себе си заради нелепо тъпата ситуация, в която ме вкара прекалената сигурност, която напоследък ме е обзела. Кога ли ще изпищя…

По-нататък нямаше сериозни премеждия, продължихме с лежерните разговори, в които научих защо е добре да избирам портокаловия сок на Cappy пред този на Pfanner, също и неподозирано интересната история на Meat Loaf, разбрах и че си имам работа с утвърден поет. Справката за него в интернет извади това – http://liternet.bg/publish9/ksimeonov/index.html . Аз така и не се пречупих (за сега) и обърнах внимание не на стиховете, а на автобиографията му. Почувствах се леко глупаво, задето се изфуках пред него с нещастното си блогченце, в което драскам глупости, сякаш е голяма работа. Но все още чакам и ще се радвам на критика от разбирач(и).

И така започна първото ми дълго пътешествие за тази година.

П.п. Наскоро смятах… за миналата година съм изстопирала над 5000 км

П.п.п. Как можах да забравя най-важното за Краси? Освен, че слуша правилната музика, се оказа и рокер-моторджия, който свири на китара и е бил в банда на младини

Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!