Къпе ми се на водопад. По възможност на Хаваите. Добре де, може и на други острови в Тихия океан да е. Обожавам водата. Онзи ден източих цял бойлер представяйки си, че съм под водопада. Даже и рибки взех да си отглеждам в импровизираното езерце в пъпа ми. Луда работа, нали? Трябвало е да съм друга зодия, нещо свързано с водата. Или да се напикавам нощем, та да спра да я обичам. Вместо това като малка тичах под дъжда докато стана мокра до кости, след което влизах във ваната с все дрехите и маратонките. Още по-луда работа.
Водата ми изяде главата. Морето, по-точно. Пустото шибано, мъртво, черно море. Докато живеех далеч от него го сънувах почти всяка нощ. Когато започвах да се събуждам си стисках очите, само и само да продължи сънят още мъничко. Мечтаех един ден да се преселя близо до него и се заканвах, че тогава ще ходя всеки божи ден да го гледам и да му се радвам, да си говоря с него и да си зареждам батериите. Познайте! Преселих се, при първа възможност, веднага след като завърших. Казах на половинката, че или идва с мен, или това е, аз от морето не се отказвам. Дойде. Достатъчно добре ме е познавал значи. Не една и две връзки съм приключвала заради морето. И започвала… Само дето не само, че не го виждам всеки ден, ами мога и със седмици да не се наканя. А живея на няма и толкова от него.
Морето, мамка му! Ръководи ми живота, завися от него и в най-непрекия смисъл. Не мога да си представя да живея без него, полудявам само като знам, че не е наблизо. За това и не вирея на планина. Въпреки че когато съм до него мога с месеци да не го видя, но съм спокойна, че то е там, до мен и ако поискам винаги мога да отида и да го прегърна.
Морето е животът, морето е смъртта. То е всичко за мен. Мечтая когато дойде и моят час, именно то да ми отнеме живота и да бъде моят гроб. Играя с него опасна игра, предизвиквам го, живея на ръба, понякога дори го моля да ме вземе. Но то се дърпа. За сега.
Обичам го. Обожавам го всъщност. Моята най-най-голяма и истинска любов, непреходна и неугасваща. Никога не съм му изневерявала, както и то на мен. Перфектният любовник. И когато мъка ме раздира заради някоя от тези, преходните любови, винаги ходя и му се жалвам. То ме разбира и утешава, избърсва сълзите ми и нежно ме гали. Както вчера, когато ми се стовари и ме халоса като с наковалня цялата грижливо стаявана през последните два месеца мъка. А то просто махна с вълна и всичко останало загуби смисъл, стана далечно и маловажно. Знаех си, че ще ме разбере. Винаги ме разбира, дори тогава, когато никой друг не може. Както е сега.
Морето. Моето море.
Ако ви е харесало - нацъкайте копчетата!
Значи да не се местя да живея на морето, че да ми е по-мило?!
нещо такова явно. ама то или ти тече в кръвта, или не.