Кеф след кеф

Онзи ден сънувах сняг. Не просто това, в съня ми валеше на 22 август, след като предния ден наяве видях повторно цъфнал кестен – за пръв път толкова рано. За това леко се изненадах когато на 23-ти отворих очи и видях слънцето, окъпало калкана на отсрещния блок, предвещаващо поредния топъл и ярък ден. Предпазливо размърдах скованите си кокали, при което изстрелях котката от леглото. А-ха, ето какво било! Малката гадинка отново е приватизирала цялата ми завивка и за това всичко ми е схванато и ме боли, а задникът ми е студен като ледена скулптура.

Към 9:30 реших да се обадя профилактично на „моя старец“, да проверя днес накъде сме. Оказа се, че след малко има излизане с лодката с водолази и ако искам да стигна на време трябва да направя чудеса от храброст. След 5 минути вече бях въоръжена с бански и хавлия и търчах надолу по стълбите. След още 5 ме взеха на стоп до към средата на пътя, още 5 и вече пътувах към крайната точка. Това си беше невероятен късмет, стигнах два пъти по-бързо от обикновено. Пристигнах на пристанището с точно 2 минути закъснение и успях да се вредя.

Започна първият кеф за деня – да покарам лодката от пристанището до клуба, от където товарим водолазите. А после и до мястото на гмуркане. Понеже на лодката се качи и собственикът и, не можах да я надуя както друг път, но… той поръчва музиката. Като се потопиха започна вторият кеф за деня – моето гмуркане. Водата беше повече от разкошна – спокойна, топла, бистра и най-вече – необичайно за сезона – нямаше никакви медузи. В продължение на час скачах от лодката, плувах около нея, лежах в морето по гръб с ръце под главата, докато в нея се редяха картини на празни плажове с надвесени над водата палми, коралови рифове, екзотични риби и вечно лято. После още малко каране – до клуба и след това до стария ни плаж, където преди толкова години започна всичко.

Кеф трети – към 2ч. седнахме на сянка под смокинята над плажа да хапнем, да пием по няколко ледени питиета и да друснем една табла. Блажени мързеливи моменти. Междувременно задуха откъм морето и се вдигнаха вълни. Няколкото зайчета се превърнаха в стадо овце. Решихме, че май е по-добре да прибираме лодката преди да е късно. И тук дойде най-големият кеф 😈 Карах в големите вълни, които преливаха в лодката, подгизнахме целите, но пък беше супер яко и адреналинно преживяване! Вятърът изсушаваше мокрите пръски още преди да са дошли следващите, а по кожата оставаха следи от кристалчета сол. Усещането докато порех вълните беше неописуемо. Може би малко хора ще ме разберат.

Към 6 следобед вече бяхме в града, седнали в кварталното барче пред голям джин с малка мента и тоник. Чухме клюките, видяхме се с познати, пляснахме малко карти, въобще – активно бездействахме докато стана време да се прибирам. Макар, че хич не ми се искаше. Равносметката – това беше един от най-щастливите ми дни за цялото лято. По-хубаво щеше да е само, ако се бях гмурнала с водолазите и аз. Но и това ще стане…