Малко среднощно мрънкане

Продъжлавам да се лашкам от щастието и еуфорията към депресията и тоталното отчаяние и обратно. Вече надух главите на всички, на които можах, а все още изпитвам нужда да се самосъжалявам. Главният виновник отдавна си легна сладко да спи, а аз останах сама с разбитата си психика. Сега е моментът блогът да си изпълни още веднъж задачата на безмълвен душеприказчик и пак да приюти жалкото ми мрънкане.

Мислех, че емоциите ми малко са се уталожили през последните дни – и положителните, и отрицателните. Не било така обаче. Само са чакали някоя лека провокация, за да се излеят като есенен дъжд отгоре ми. И такава не закъсня. Когато половинката попита с тъжна физиономия какво е направил, та вече не си лягам вечер с него и по цяла нощ ме няма в леглото, цялото съжаление и отчаяние ме заляха отново. Не можах да удържа за дълго потока от горещи сълзи, гарниран с онова ужасно чувство, че го предавам, наранявам и че той с нищо не е заслужил това.

Ах, как имам нужда от едно силно рамо сега! Рамо, на което да се опра, да почувствам силата му, да се отпусна на него и да си доплача. Рамо, от което няма да чуя критика и непотърсени съвети, а само: „Знам какво ти е. С теб съм!“ Едва възпирам инстинктивното си желание да се сгуша в половинката, да му разкажа всичко и да потърся утеха при него. Само че знам, че направя ли го, всичко ще свърши, а аз ще остана сама. Поне за известно време. Но пък това ще е най-трудното време. Не знам как бих го преживяла.

Защо трябва толкова да боли? Защо не мога просто да спра да го обичам, да го предпазвам и да ме е грижа за него? Щеше да е толкова по-лесно, ако нямаше чувства, можеше дори сама да му събера багажа. Но не, трябва да е сложно и болезенено, както винаги! А аз да продължавам да се разкъсвам от съмнения и страхове. И вероятно години наред ще се питам правилно ли съм постъпила… Точно както предния път.

Моля, някой милостиво да ме застреля. Сега!